Майкл Крайтон - Драконови зъби

— Само проклет глупак може да си го помисли — каза Уайът, когато спряха да починат и да сменят конете на станция Тайгървил.

— Защо? Не ни ли нападна бандата на Къри? И не се ли измъкнахме живи и здрави?

— Виж, момче — каза Уайът. — Знам, че си от Изтока, обаче никой не може да е толкова глупав.

И почна да зарежда пушките си.

Джонсън не разбра и Морган Ърп обясни:

— Черния Дик много иска да те пипне, така че не би рискувал всичко в такава зле замислена атака.

Джонсън, за когото атаката беше кошмарна, се учуди:

— Защо да е зле замислена?

— Най-рисковано е да се напада на кон — каза Морган. — Ездачите изобщо не могат да стрелят точно, дилижансът също се движи и освен ако не застрелят някой от конете отпред, става много вероятно жертвата да се измъкне, както се измъкнахме ние. Атаката от конски гръб е най-несигурното нещо.

— Тогава защо постъпиха така?

— За да се успокоим — обясни Уайът. — За да свалим гарда. Помни ми думата, те знаят, че ще спрем и ще сменим конете в станция Тайгървил, и в момента препускат презглава, за да ни устроят друга засада.

— Къде ще ни устроят засада?

— Ако знаех — отговори Уайът, — нямаше да се безпокоя. Какво мислиш, Морг?

— Някъде между тук и Шеридан, предполагам — отвърна Морган Ърп.

— И аз мисля така — каза Уайът и щракна цевите на ловната пушка. — И следващия път ще действат както трябва.

Половин час след като потеглиха спряха пред борова гора на брега на Пролетния поток. Лъкатушещата вода беше измамно плитка и повече от сто метра широка. Късното следобедно слънце се отразяваше в кротките бавни вълнички. Боровата гора на другия бряг изглеждаше гъста и тъмна.

Оглеждаха реката мълчаливо няколко минути. Най-накрая Джонсън подаде глава през прозореца, за да попита защо чакат. Морган Ърп, от покрива, се пресегна надолу, тупна го по темето да се прибира вътре и му направи знак с пръст пред устните да мълчи.

Джонсън седна отново на мястото си, разтри главата си и погледна въпросително мис Емили.

Мис Емили сви рамене и шляпна един комар.

Минаха няколко минути и Уайът Ърп най-после попита Малкия:

— Как ти изглежда?

— Не знам — отговори кочияшът.

Ърп се вгледа в следите по пясъчния бряг.

— Тук напоследък са минали много коне.

— Това е обичайно — отговори Малкия. — Шеридан е само на две мили южно, от другата страна.

Пак млъкнаха и зачакаха, вслушваха се в тихото ромолене на водата, в шумоленето на вятъра в боровете.

— Знаеш ли, обикновено тук, край реката, има птици — каза Малкия.

— Твърде тихо ли ти се струва? — попита Ърп.

— Да, твърде тихо.

— Как е дъното? — попита Ърп, докато оглеждаше водата.

— Никога не знаеш, докато не влезеш в реката. Искаш ли да опитаме?

— Мисля, че да — отговори Ърп. Скочи от капрата, отиде до прозореца и надникна, за да види как са Джонсън и мис Емили.

— Ще прекосим реката — каза им тихо. — Ако стигнем другия бряг, добре. Ако изникнат проблеми, стойте долу, каквото и да видите или чуете. Морг знае какво да прави. Оставете го да се погрижи за всичко. Окей?

Двамата кимнаха. Гърлото на Джонсън беше пресъхнало.

— Мислиш ли, че е капан?

Ърп сви рамене.

— Мястото е добро за капан.

Качи се отново на капрата и запъна ударниците на пушката. Малкия шибна конете и те полетяха напред. Дилижансът се разклати, когато колелата влязоха в мекия пясък, после се затресе по камъните на речното дъно.

И тогава започна стрелбата. Джонсън чу цвиленето на конете, после дилижансът рязко спря и те залитнаха напред. Бяха по средата на реката.

— Дотук сме! — извика Малкия.

Морган Ърп започна да стреля бясно.

— Прикривам те, Уайът!

Джонсън и мис Емили се свиха на пода. Запищяха куршуми, дилижансът се разклати от стъпките на Морган на покрива.

Джонсън надникна над перваза и видя Уайът Ърп да тича през водата към отсрещния бряг.

— Той си отива! Уайът ни зарязва! — извика Джонсън, но пореден залп го принуди пак да се просне на пода.

— Няма да ни изостави — каза Емили.

— Току-що го направи! — извика Джонсън. Беше изпаднал в паника.

Изведнъж вратата се отвори и Джонсън изкрещя, защото Малкия влетя вътре и се просна върху тях.

Кочияшът беше пребледнял и дишаше тежко. Затвори вратата, след като няколко куршума я натрошиха на парчета.

— Какво става? — попита Джонсън.

— Аз вече съм пас — каза Малкия.

— Какво става!?

— Заседнахме по средата на проклетата река, това става! — отговори Малкия. — Убиха един от конете, така че не можем да мръднем оттук, а братята Ърп стрелят като луди. Уайът хукна отсреща.