Майкл Крайтон - Драконови зъби

Бях получил обаче солидно образование от Запада — каквото Йейл не беше в състояние да ми осигури. Човек трябва да се грижи сам за себе си — това бях научил. Така че казах само:

„Мистър Ърп, имаме сделка".

Дилижансът трябваше да замине от Дедуд на следващата сутрин.

Джонсън се събуди в три след полунощ. Беше време да извади сандъците с кости. Беше се договорил с Кан да му помогне, защото никой бял мъж не би искал да изкопае мъртъв индианец.

Излязоха с каруцата от града и първото, което направиха, беше да изкопаят Малкия вятър, който сега не миришеше чак толкова лошо, колкото преди, заради студеното време.

Качиха сандъците на каруцата. Бяха мръсни и влажни от престоя под земята, но иначе всичко беше наред.

Този път Джонсън запълни по-голямата част от дупката, преди да върне трупа на Малкия вятър в земята. При вида му се замисли. Даде си сметка, че гротескното не е в гниещото сивкаво лице на Малкия вятър. Гротескното беше, че погребваше този нещастник за трети път. Малкия вятър бе умрял, за да го защити и спаси, а в замяна той не му даваше да почива в мир.

След като стигна до града, продължи към станцията на дилижансите.

Впрягът вече беше там. Отново валеше сняг и през градчето виеше леден вятър. Джонсън се радваше, че заминава, и се зае методично да товари сандъците. Въпреки уверенията на агента костите не можеха да се съберат на покрива и на капрата, заедно с невероятно дебелия кочияш Тим Едуарде Малкия. Джонсън се видя принуден да купи допълнителен пътнически билет и да вмести някои от сандъците вътре. За щастие, единствените пътници бяха мис Емили и той.

След това трябваше да изчакат Уайът Ърп, от когото нямаше и следа. Джонсън застана на снега с мис Емили и се заозърта по мрачната главна улица.

— Може би в края на краищата няма да дойде — предположи след малко.

— Аз мисля, че ще дойде — каза мис Емили.

Докато чакаха, едно червенокосо момче дотича и попита:

— Мистър Джонсън?

— Да, аз съм.

Момчето му подаде бележка и изчезна. Джонсън разгъна листчето, прочете го и бързо го смачка.

— Какво пише? — попита мис Емили.

— Бележка за „довиждане“ от съдия Харлан.

Към девет видяха братята Ърп да се задават по улицата. И двамата изглеждаха тежко натоварени. „Когато приближиха — пише Джонсън, — видях, че носят много оръжия. Никога не бях виждал Уайът Ърп да носи револвер — рядко се появяваше въоръжен на публично място, — обаче сега се бе натоварил със същински арсенал“.

Ърп беше закъснял, защото се беше наложило да изчака железарията на Сътър да отвори, за да купи оръжията. Носеше две рязани ловни пушки, три автоматични карабини „Пиърс“, четири револвера „Колт“ и десетина кутии патрони.

— Както виждам, очакваш горещи моменти — каза Джонсън.

Ърп каза на мис Емили да се качи в дилижанса, после се обърна към Джонсън:

— Не искам да я тревожа.

След това обясни, че очаква „определени проблеми“ и че няма смисъл да се преструва, че няма да дойдат.

Джонсън показа на Ърп бележката, на която пишеше:

„ДНЕСКА СИ МЪРТАВ ОБЕЩАВАМ

ИЛИ ИМЕТО МИ НЕЙ ДИК КЪРИ“

— Добре — каза Ърп. — Готови сме да го посрещнем. Братът на Уайът, Морган, беше сключил доходна сделка да доставя дърва за огрев и смяташе да прекара зимата в Дедуд, но заяви, че ще дойде с брат си и дилижанса до Къстър Сити, на петдесет мили в южна посока.

Малкия Тим се наведе от капрата.

— Вие, господа, цял ден ли смятате да дрънкате, или сте готови да тръгвате?

— Готови сме — отговори Ърп.

— Тогава се качвайте. Не можем да стигнем никъде, ако стоите на улицата, нали?

Джонсън се качи в дилижанса при мис Емили и за десети път тази сутрин провери сандъците, сбута ги, за да са плътно един до друг. Морган Ърп скочи на покрива, Уайът седна до кочияша.

Дотича китайче, с каубойски ботуши. Беше Кан и изглеждаше изнервен.

Джонсън бръкна в джоба си и извади петдоларова монета.

— Кан!

Наведе се през отворената врата и хвърли лъскавата монета във въздуха. Кан я улови със забележителна ловкост. Джонсън му кимна — знаеше, че повече няма да го види.

Тим размаха камшика, конете изпръхтяха и потеглиха сред вихрушките от снежинки.

До форт Ларами имаше три дни път — един ден до Къстър Сити, в средата на Черните хълмове, втори ден през опасния Червен каньон и до станцията за дилижанси в южния край на Черните хълмове и трети ден през прериите на Уайоминг до новопостроения стоманен мост над река Плат край Ларами.