Майкл Крайтон - Драконови зъби

Бяха на десетина метра един от друг, на главната улица на Дедуд, огрени от ранното слънце.

Дик се засмя.

— Ела ми по-насам, Фоти.

— И така е добре — каза Джонсън.

— Едва те виждам, Фоти.

„Не го оставяй да ти говори. Наблюдавай го“.

— Аз те виждам добре отвърна Джонсън.

Дик се засмя. Смехът му отекна в тишината.

„Наблюдавай очите му. Наблюдавай очите му“.

— Някакви последни желания, Фоти?

Джонсън не отговори. Усещаше как сърцето му се блъска в гръдния кош.

Черния Дик захвърли пурата си. Тя полетя във въздуха, падна в калта.

„Каквото и да прави, не го изпускай от поглед“.

Дик извади револвера си.

Стана много бързо. Тялото на Дик се скри зад облак гъст черен дим и два куршума изсвистяха покрай Джонсън, преди самият той да извади револвера си. Усети как трети куршум отнесе шапката му, преди да се прицели и да стреля. Револверът подскочи в ръката му. Чу болезнен вик.

— Кучи син! Улучи ме!

Джонсън се вторачи в дима, повече объркан, отколкото нещо друго. Първо не видя нищо — Дик сякаш се бе изпарил от улицата.

След това димът се разнесе и Джонсън видя Дик да се гърчи в калта.

— Простреля ме! Проклятие! Ти ме простреля!

Джонсън остана на място, вторачен в Дик. Дик се изправи с мъка, стиснал обляното си в кръв рамо, ръката му беше увиснала безсилно. Сега беше покрит и с кал.

— Проклет да си!

„Довърши го“, помисли си Джонсън.

Вече обаче бе убил човек и сърцето не му даваше да натисне спусъка. Проследи с поглед как Дик се добра със залитане до коня си, как се качи на седлото.

— Ще те пипна! Ще те пипна! — извика Дик и препусна извън града.

Джонсън го проследи с очи. Чу възгласи и аплодисменти от различни посоки, откъм околните сгради. Почувства се замаян, краката му омекнаха.

— Справи се добре — отбеляза Ърп. — Само дето не го уби.

— Не съм бандит.

— Всичко е наред — каза Ърп. — Обаче трябваше да го убиеш, помни ми думата. Раната му не е смъртоносна, а сега имаш враг за цял живот.

— Не можех да го убия, Уайът.

Ърп се вгледа в него за момент.

— От Изтока си, там е бедата. Нямаш здрав разум. Ще трябва да се изнесеш от града, при това бързо.

— Защо?

— Защото, момче, вече имаш репутация.

Джонсън се засмя.

— Всички тук знаят кой съм.

— Вече не — каза Ърп.

Оказа се, че Фоти Бил Джонсън, човекът, застрелял Клем Къри и застанал срещу Дик Къри, наистина се е превърнал в зловеща знаменитост в Дедуд. Всички, които се имаха за добри стрелци, изведнъж започнаха да искат среща с него.

След два дни измъкване от покани за дуели Джонсън си даде сметка, че Уайът Ърп е прав. Налагаше се да напусне Дедуд скоро. Имаше достатъчно пари да купи билет за себе си и багажа за експресния дилижанс за следващия ден. Преди да се е стъмнило съвсем, взе един от конете и отиде да провери дали гробът на Малкия вятър не е бил разкопан. Засега не беше. Земята се бе втвърдила от студа, а той не бе оставил следи. Въпреки това се прибра незабавно, за да не го забележат.

Междувременно на Ърп му бе писнало от хазарт и от безуспешното ухажване на мис Емили. Бе очаквал Дедуд да му предложи шерифския пост, но не последва предложение, така че той смяташе да пътува на юг за зимата.

— Кога тръгваш? — попита го Джонсън.

— Теб какво те интересува?

— Може да тръгнеш с мен.

— С теб и костите ти? — Ърп се засмя. — Момче, всички бандити и разбойници от тук до Шайен те чакат да излезеш от Дедуд с тези кости.

— Сигурен съм, че ще се измъкна, ако дойдеш с мен.

— Мисля да почакам, за да придружа мис Емили.

— Мис Емили също може да дойде утре, особено ако и ти яздиш с нас.

Ърп се втренчи в него изпитателно.

— А каква полза ще имам аз от това, момче?

— Обзалагам се, че дилижансът ще ти плати добре като куриер. — Куриерите бяха охрана и получаваха добри пари.

— Ти не можеш ли да подобриш условията?

— Няма начин.

Ърп се замисли, после каза:

— Ето какво. Ако те преведа до Шайен, ще ми дадеш половината от товара си.

— Половината от костите?

— Точно така — каза Ърп, усмихна се широко и намигна. — Половината кости. Какво ще кажеш?

„Тогава осъзнах — написа Джонсън вечерта на 28-и септември, — че мистър Ърп е като всички останали и изобщо не вярва, че в сандъците има кости. Бях изправен пред морална дилема.

Мистър Ърп се държеше приятелски с мен и ми бе помагал неведнъж. Исках от него да се изложи на истинска опасност, а той мислеше, че рискува живота си заради съкровище. Бях длъжен да го убедя, че това е недоразумение от алчност.