Майкл Крайтон - Драконови зъби

— Зарязах чудесна игра на покер — заяви Харлан, — за да се занимавам с това убийство тук.

Втренчи се в тялото.

— Това е Клем Къри, нали?

Джонсън отговори, че е той.

— Не е загуба за обществото, ако питат мен — каза съдията. — Какво е правил тук?

— Искаше да ме ограби — отговори Джонсън.

— Логично. — Съдия Харлан кимна, отпи голяма глътка от плоското си шишенце и го подаде на Джонсън. — Кой го застреля?

Джонсън отговори, че го е застрелял той.

— Добре — отвърна съдията. — Ако питаш мен, това е добре. Единственият проблем е, че си го застрелял в гърба.

Джонсън обясни, че е било тъмно и не е виждал нищо.

— Сигурен съм в това — каза съдията. — Проблемът е, че си го застрелял три пъти в гърба.

Джонсън каза, че не е имал намерение да убива никого.

— Сигурен съм и в това. Нямаш проблем с мен, но може да имаш известни затруднения, когато Черния Дик научи, утре или вдругиден, зависи кога ще се върне в града.

Тази мисъл вече бе минала през главата на Джонсън и той не искаше тя да се върти там прекалено дълго.

— Мислиш ли да заминеш от Дедуд? — попита съдията.

— Не още. Не — отговори Джонсън.

Съдия Харлан отпи още една глътка от плоската, после каза:

— Аз бих заминал. На твое място бих изчезнал още преди да е съмнало.

— Проклет да съм! — каза Сам Пъркинс, докато опипваше дупките от куршуми на стената, след като тълпата си тръгна. — Определено си свършил голяма работа, мистър Джонсън.

— Не успяха да вземат костите.

— Така е, обаче вдигнаха абсолютно всичките ми гости от леглата посред нощ, мистър Джонсън.

— Съжалявам за това.

— Едуин, нощният администратор, се изплаши толкова, че намокри гащите. Не се шегувам.

— Съжалявам.

— Така не може да се управлява хотел, мистър Джонсън. „Гранд Централ“ си има репутация. Искам тези кости да се махнат оттук още днес — каза Пъркинс.

— Мистър Пъркинс…

— Днес — натърти Пъркинс. — Това е окончателно. И ще платиш да ремонтират дупките от куршуми. Ще влезе в сметката ти.

— Къде да ги преместя?

— Не е мой проблем.

— Мистър Пъркинс, тези кости са ценни за науката.

— Много далече сме от науката. Просто ги махни.

На следващата сутрин натовари сандъците на каруцата и отиде най-напред в банката на Дедуд, но там имаше място само за златен прашец.

След това опита железарията на Сътър. Мистър Сътър разполагаше с укрепена стая отзад, в която складираше огнестрелните оръжия за продан. Отказа му веднага. Джонсън обаче използва възможността да купи още патрони за револверите си.

Хотел „Национал“ не беше толкова придирчив като „Гранд Централ“ и се знаеше, че персоналът е услужлив. Мъжът на рецепцията обаче каза, че нямат складови площи.

Барът на Фийлдър работеше денонощно и там ставаха толкова конфликти, че Фийлдър имаше въоръжена охрана, за да поддържа реда. Задната му стая беше достатъчно голяма.

Фийлдър каза „не“.

— Това са само кости, мистър Фийлдър.

— Може да са, може да не са. Каквото и да е, братята Къри ги искат. Аз няма да се забърквам в това.

Полковник Рамзи беше храбрец и имаше предостатъчно място в конюшнята си.

Когато Джонсън го попита, той само поклати глава.

— Всички ли се страхуват от братята Къри?

— Всички, които имат разум — отговори Рамзи.

Следобедът напредваше към своя край, светлината започваше да отслабва, температурата на въздуха падаше бързо. Джонсън се върна във фотоателието си, художествена галерия „Черни хълмове“, но нямаше клиенти. Изглежда, за една нощ бе станал изключително непопулярен.

Докато се озърташе в ателието и се чудеше дали ще може да складира костите там, хазяинът му, Ким Син, дойде от пералнята с младия си син — този, който бе отнесъл трупа на убития мъж от улицата.

Син кимаше и се усмихваше, но както обикновено не казваше нищо. Синът попита:

— Търсиш място, къде да складираш неща?

Английският на момчето беше доста добър.

— Да. Как се казваш?

— Кан.

— Харесват ми ботушите ти, Кан.

Момчето се усмихна. Младите китайци никога не носеха кожени ботуши. Баща му му каза нищо.

— Можеш да складираш нещата си в Китайския квартал.

— Мога ли?

— Да. Можеш.

— Трябва да е сигурно място.

— Да. Лин Чоу има барака за инструменти, много здрава, съвсем нова. Има ключалка и няма прозорци, само един малък, високо горе.

— Къде е?

— Зад ресторанта на Лин Чоу.

По средата на Китайския квартал. Идеално. Джонсън се изпълни с благодарност.