Майкл Крайтон - Драконови зъби

Джонсън се върна в стаята си и отново зачака. Всичко беше стихнало. Той гледаше стрелките на часовника си. Слушаше тиктакането и чакаше.

Към два чу драскане по стената. Скочи с револвер в ръка.

Чу драскането пак.

— Кой е!?

Никой не отговори. Още драскане.

— Махай се! — каза с треперещ глас.

Чу тихо цвърчене и драскането бързо се отдалечи. Той се сети какво е.

— Плъхове!

Отново се отпусна на леглото, напрегнат и уморен. Потеше се.

Ръцете му трепереха. Това не беше неговият бизнес. Нямаше нерви за това. И къде, по дяволите, беше Уайът Ърп?

— Не мога да разбера защо се ядосваш толкова — каза Ърп на следващия ден.

— Имахме уговорка — каза Джонсън. — Затова се ядосвам.

Изобщо не беше спал. Беше ядосан и уморен.

— Да, имахме — каза Уайът Ърп. — Да защитя фосилите ти от братята Къри.

— И ти платих предварително.

— Да, плати ми.

— А къде беше ти?

— Правех това, за което ме нае — отговори Ърп. — Цяла нощ играх блекджак. С братята Къри.

Джонсън въздъхна. Беше твърде уморен, за да спори.

— Е, ти какво очакваше да направя? — попита Ърп. — Да ги оставя сами, за да дойда да стоя с теб в тъмното?

— Работата е там, че не знаех.

— Изглеждаш изтощен — каза Ърп съчувствено. — Отиди да поспиш.

Джонсън кимна и се обърна, за да се върне в хотела.

— Искаш ли да ме наемеш пак и тази вечер? — извика Ърп след него.

— Да — отговори Джонсън.

— Ще ти струва пет долара — каза Ърп.

— Няма да ти дам пет долара, за да играеш блекджак — отвърна Джонсън.

Ърп сви рамене.

— Както искаш, момче.

Същата вечер Джонсън пак сложи заредените револвери с малко допълнителни патрони в ботушите си. Някъде към полунощ вероятно беше заспал, защото се събуди от трошене на дърво. Счупената врата се отвори и някой се вмъкна в стаята. Вратата се затвори пак. Беше непрогледна тъмнина, защото сандъците закриваха прозореца.

— Фоти? — прошепна някой.

— Уайът? — прошепна Джонсън в отговор.

Чу рязкото изщракване на ударник на револвер, който се дръпва назад, за да е готов за стрелба. Стъпка. Тишина.

Дишане в тъмнината. Джонсън си даде сметка, че е лесна мишена, измъкна се от леглото и се мушна отдолу. Извади револвера от единия ботуш и запрати ботуша към стената.

При удара на ботуша в стената проблесна пламък и изтрещя изстрел — мъжът стреля по посока на звука. Някой веднага се развика някъде другаде в хотела.

— Махай се оттук, който и да си! — извика Джонсън. Стаята вече беше пълна с дим. — Държа зареден револвер. Махай се!

Тишина. Пристъпване. Дишане.

— Ти ли си Фоти, момче?

Вратата се отвори и влезе още един мъж.

— В леглото си е — чу се глас.

— Фоти, сега ще запалим лампата. Стой спокойно и ще изясним нещата.

Вместо това мъжете откриха огън по леглото и надупчиха рамката.

Джонсън грабна и втория револвер и изпразни и двата хаотично, без никакво умение.

Чу пукот на сцепено дърво, стенание, нещо падна, после може би се отвори вратата.

Той пипнешком зареди револверите. Чуваше тежко дишане — беше сигурен, че е дишане. Изнервяше го. Представяше си как убиецът стои, вслушва се в подплашеното му дишане и тракането на куршумите, преди да влязат в барабана, определя местоположението му, съсредоточава се…

Приключи със зареждането. Все още нищо.

— О, Кармела — чу се тъжен и уморен глас, — знам, че бях…

Дишането на мъжа стана тежко.

— Ако можех да си поема дъх… — Изкашля се. Някой ритна вратата. Кашляне, хриптене. И тишина.

В дневника си Джонсън записа:

„Тогава проумях, че съм убил човек, но стаята беше твърде тъмна, за да видя кой е. Изчаках както бях, на пода, с готови за стрелба револвери, в случай че другият стрелец се върне. Бях решен първо да стрелям, а да задавам въпроси после. Тогава обаче чух мистър Пъркинс, собственика, да вика от коридора. Отговорих му. Казах му, че няма да стрелям, и той се появи на вратата със запален фенер, с който освети стаята и пода, където лежеше едър мъж, мъртъв. Кръвта му беше напоила килима".

На широкия гръб на мъртвеца се виждаха три рани от куршуми.

Пъркинс преобърна тялото. В трепкащата светлина на фенера видя невиждащите очи на Клем Къри.

— Мъртъв като талпа — промърмори.

Коридорът се изпълни с гласове, после през вратата започнаха да надничат любопитни глави.

— Назад, стойте назад!

Съдия Харлан си проби път през тълпата и влезе в стаята. Съдията, помисли си Джонсън, вероятно е в лошо настроение, защото са го измъкнали от леглото. Оказа се, че изобщо не е така.