Майкл Крайтон - Драконови зъби

— Да, виждаш каква ерозия има.

— Колко време прекара там?

— Месец и половина.

— А защо изобщо отидохте на такова място?

— Ами, където има ерозия, костите стърчат навън и се откриват по-лесно.

— Отишли сте там заради кости?

— Да, разбира се.

— Колко странно — каза тя. — Много пари ли ти платиха?

— Не, аз сам си платих, за да отида.

— Платил си сам? — Тя посочи пущинака на снимката. — За да отидеш там?

— Това е дълга история — каза Джонсън. — Хванах се на бас в Йейл, после трябваше да замина.

Обаче се виждаше, че тя вече не слуша. Вдигна стъклените плаки към светлината и ги огледа бързо една след друга.

— Какво се надяваш да откриеш? — попита я Джонсън, докато я наблюдаваше какво прави.

— За мен е странно — каза тя. — Просто бях любопитна с какво се занимаваш. Ето, върни ги на мястото им.

Когато той сложи плаките на рафта, Емили попита:

— И намери ли кости?

— О, да. Много.

— И къде са те сега?

— Половината заминаха по река Мисури с парахода. Другата половина са при мен.

— При теб? Къде?

— В хотела.

— Може ли да ги видя?

Нещо в поведението й го накара да се усъмни.

— Защо ти е да ги гледаш?

— Любопитно ми е, след като ги спомена…

— Всички в града са любопитни да ги видят.

— Разбира се, ако е толкова трудно да…

— О, не — прекъсна я Джонсън. — Няма нищо трудно.

В стаята си отвори един от сандъците, за да може Емили да разгледа съдържанието му. По пода се посипа фин прах.

— Това са само стари камънаци! — каза тя, когато се вгледа в парчетата почернял фосил.

— Не, не, това са вкаменелости. Погледни тук — каза Джонсън и проследи формата на динозавърско бедро. Беше чудесен екземпляр.

— Но аз мислех, че си намерил стари кости, не камъни.

— Вкаменелите кости са камъни.

— Няма нужда да се заяждаш.

— Извинявай, Емили. Разбери обаче, че тези неща нямат никаква стойност тук, в Дедуд. Това са кости, които са лежали в земята милиони години и които са били на същества, които отдавна са измрели. Тази кост е от животно с рог на носа, като носорог, но много по-голямо.

— Наистина?

— Да.

— Това е чудесно, Бил — каза тя, вече го наричаше на малко име. Деликатният й ентусиазъм го трогна.

Тя беше първият добронамерен човек, когото срещаше от доста време.

— Така е — отвърна той, — но никой не ми вярва. Колкото повече обяснявам, толкова повече се съмняват. И в края на краищата ще нахълтат и ще изпочупят всичките, ако не ги изнеса от Дедуд навреме.

По едната му буза се търкулна сълза и той се обърна, та Емили да не види, че плаче.

— Защо, Бил, какво има? — попита тя и седна до него на леглото.

— Нищо — отговори той, избърса лицето си и се обърна към нея. — Просто… Не съм искал да се занимавам с това. Дойдох на запад и сега трябва да се грижа за тези кости. Те са моя отговорност и искам да ги опазя, така че професорът да ги изследва, обаче никой тук не ми вярва.

— Аз ти вярвам — каза тя.

— Значи си единствената в Дедуд.

— Да ти кажа ли една моя тайна? — попита Емили. — Всъщност не съм сирак.

Той слушаше в очакване.

— Идвам от Уайтуд, където живея от лятото.

Джонсън продължаваше да слуша мълчаливо.

Емили прехапа устна.

— Дик ме забърка в това.

— В какво те забърка? — попита той, докато се чудеше колко добре Емили познава Дик.

— Смяташе, че ще споделиш с една жена и ще му кажеш какво всъщност има в сандъците.

— И ти се съгласи да ме попиташ — каза той. Чувстваше обида.

Тя сведе очи, сякаш засрамена.

— И аз самата бях любопитна.

— В сандъците наистина има кости.

— Вече ми е ясно.

— Не ги искам… не искам да правя с тях каквото и да било… обаче са моя отговорност.

— Вярвам ти. — Емили се намръщи. — Сега трябва да убедя Дик. Той е твърдоглав, знаеш.

— Знам.

— Но ще говоря с него — каза тя. — Ще се видим за вечеря.

Тази вечер в трапезарията имаше двама нови посетители. На пръв поглед приличаха на близнаци, бяха почти еднакви на външен вид — високи, стройни, мускулести мъже на по двайсет и няколко, с еднакви гъсти мустаци. Еднакви чисти бели ризи. Бяха тихи и самоуверени и излъчваха сила и спокойствие.

— Знаеш ли кои са тези? — прошепна Пъркинс на Джонсън, докато пиеха кафе.

— Не.

— Това са Уайът Ърп и брат му Морган. Уайът е по-високият.

Когато чуха имената си, двамата погледнаха към масата на Джонсън и кимнаха учтиво.

— Това е Фоти Джонсън. Той е фотограф от колежа Йейл — представи го Пъркинс.

— Здрасти — поздравиха братята Ърп и отново се съсредоточиха върху вечерята си.