Майкл Крайтон - Драконови зъби

Ърп го увери, че колкото повече напредват, толкова по-безопасно ще става пътуването, а когато стигнат Ларами, ще са в пълна безопасност. След това пътят от Ларами до Шайен се патрулирал от кавалерия.

Ако стигнат до Ларами.

„Между нас и целта ни имаше три препятствия.

Първото беше Черния Дик и бандата му главорези. Можехме да очакваме да ни нападнат първия ден. След това беше Пърсимънс Бил и неговите индианци ренегати, които можеха да ни нападнат в Червения каньон втория ден. Третото препятствие беше най-опасното и напълно неочаквано за мен".

Джонсън се бе подготвил психически за опасно пътуване, но беше неподготвен за чисто физическите опасности по пътя.

Пътищата през Черните хълмове бяха лоши и по тях не можеше да се пътува бързо. Пропастите бяха шеметни, а фактът, че дилижансът се доближаваше застрашително до ронливия ръб на пътя, плюс тежестта на костите, не беше никак окуражаващ. Няколко потока — Беър Бат, Елк и Бокселдър — бяха превърнати от снеговете в пълноводни буйни реки. Поради товара на дилижанса прекосяването им беше особено рисковано.

Както обясни Малкия: „Ако това нещо заседне в подвижен пясък по средата на реката, няма къде да отидем, освен да се върнем и да вземем още коне, за да го изтеглят, и това е то“.

И наред с тези трудности във всеки момент бяха заплашени от нападение. Напрежението изпъваше нервите им до скъсване, защото и най-малкото препятствие можеше да се превърне в сериозна опасност.

Някъде по пладне дилижансът спря. Джонсън погледна навън и попита:

— Защо спряхме?

— Дръж си главата вътре, освен ако не искаш да я загубиш — тросна се Ърп. — Отпред има паднало дърво.

— Е, и?

Морган Ърп се наведе от покрива и надникна през прозореца.

— Мис Емили? Ще съм ви много задължен, мадам, ако се снишите и останете долу, докато не потеглим отново.

— Това е просто паднало дърво — каза Джонсън.

— Може да е така — отвърна Ърп. — Може и да не е. — Посочи височините, които се издигаха над пътя. Дърветата растяха до самия път и осигуряваха добро прикритие от близко разстояние. — Ако ще ни нападат, това място е повече от подходящо.

Малкия Тим слезе от капрата и отиде да огледа падналото дърво. Джонсън чу как ударниците на ловните пушки прещракват.

— Има ли някаква опасност? — попита мис Емили. Не изглеждаше никак разтревожена.

— Предполагам, че има — отвърна Джонсън. Извади револвера си, погледна над цевта, завъртя барабана.

Мис Емили, до него, потрепери леко от вълнение.

Дървото обаче се оказа малко и паднало по естествени причини. Малкия го отмести и продължиха. Час след това, близо до Сребърния връх и Пактола, попаднаха на свлекли се камъни. Повториха процедурата и пак продължиха напред без проблеми.

„Когато атаката най-после започна — написа Джонсън в дневника си, — беше едва ли не облекчение“.

Уайът Ърп изкрещя:

— Лягайте долу! Скрийте си главите! — И пушката му изтрещя.

Отговориха с огън отзад.

Бяха в клисурата на Пясъчния поток. На това място пътят беше прав и широк, така че от двете страни на впряга имаше място за конници, които биха могли да стрелят през прозорците.

Чуха как Морган Ърп пълзи по покрива точно над тях и усетиха как дилижансът се люлее, докато той заеме позиция в задната част. Последваха още изстрели. Уайът извика:

— Лягай долу, Морг! Стрелям! — И още изстрели. Малкия шибна конете и почна да ги псува.

Куршумите се забиваха в дървенията на дилижанса. Джонсън и Емили се свиха на пода, обаче сандъците с фосили, оставени без нищо да ги държи на седалката горе, заплашваха да се срутят върху тях. Джонсън се надигна на колене и опита да ги избута назад, към облегалката. До прозореца се появи конник, който се прицели в Джонсън — и изчезна от коня след неочакван трясък някъде отпред.

Стъписан, Джонсън надникна навън.

— Фоти! Скрий си главата! Стрелям!

Джонсън се прибра вътре, а пушката на Уайът изтрещя от капрата. Още изстрели от конниците отвън се забиха в дилижанса. Някой изрева.

Без да спира да ругае и крещи, Малкия шибна конете. Дилижансът продължи да подскача и да се люлее по неравния път. Вътре Джонсън и мис Емили се сблъскаха и се притиснаха един в друг „по начин, който би бил смущаващ при други обстоятелства“, както написа Джонсън по-късно. „Следващия период — стори ми се часове, макар че едва ли е продължил повече от минута-две — беше страховита вихрушка от свистящи куршуми, препускащи коне, крясъци и писъци, друсане и гърмежи — докато най-накрая дилижансът не сви зад един завой и не излязохме от клисурата на Пясъчния поток. Стрелбата престана и отново продължихме пътя си невредими. Оцеляхме след атаката на зловещата банда на Дик Къри!“