Майкл Коннелли - Късното шоу

Оливас като че ли се стресна от гнева в гласа й.

— Просто си тръгвай. Или ще наредя да те придружат.

— Ами Шелби?

— Какво Шелби?

— Оставил си я сама? Сега някой трябва непрекъснато да е при нея.

— Ти? Никакъв шанс!

— Бяхме близки. Бях партньор на мъжа й и тя ми се доверяваше, че няма да преспя с него. Мога да съм ви от полза с нея.

Оливас като че ли се замисли за момент.

— Можем и сами да се грижим за своите — отсече след миг. — Покажи някакво уважение, Балард. Покажи някаква почтеност. Имаш трийсет секунди, преди да извикам униформените да те изхвърлят от имота.

След което се обърна и тръгна към отворения гараж. Балард видя, че до вратата на гаража неколцина колеги наблюдават крадешком сблъсъка й с Оливас. Виждаше и колата без обозначения в дясната половина на гаража. Багажникът беше отворен и тя се зачуди дали за да го обработват, или за да скрият безжизненото тяло на седалката зад волана.

Частин беше предал партньорството им по най-лошия начин, по който би могъл. Подобна постъпка беше неприемлива и непростима, но Балард я разбираше, предвид амбициите на Частин. Въпреки всичко винаги бе смятала, че ще има някакво осъзнаване и че в края на краищата той ще направи каквото трябва, ще я подкрепи и ще каже на всички как е постъпил Оливас. Сега вече нямаше шанс за това. Имаше чувството, че е загубила както Частин, така и себе си.

Обърна се и тръгна към улицата. Мина покрай приближаващ черен джип, — знаеше, че в него е шефът на полицията. Когато стигна до колата си, очите й бяха пълни със сълзи.

Балард взе Лола след обилни извинения на Сара за закъснението и отиде на плажа. Първо седна с кръстосани крака на пясъка и се загледа в слънцето, което се спускаше към хоризонта. Реши да не излиза със сърфа. Знаеше, че по здрач акулите започват да търсят храна особено активно.

Спомни си времето, когато Частин й разказа истинската история на баща си — работел във Вътрешни разследвания, но бил извлечен от колата и убит от тълпа по време на расови размирици, за чието разпалване били допринесли собствените му действия. Частин не знаел истината, докато не станал ченге и не добил куража да извади заключените папки около смъртта на баща си. Бе й доверил, че това, с което се гордеел толкова много, докато раснал, в крайна сметка го накарало да почувства дълбоко лично унижение като човек със значка. Тази история бе възпламенила амбицията му да се изкачи през степените на йерархията и някак да получи опрощение за баща си — и за себе си.

Единственият проблем беше, че при изкачването си бе стъпкал нея.

— Рене?

Тя вдигна очи. До нея бе застанал Арън, спасителят.

— Добре ли си?

— Да, да, добре съм — отговори тя.

Избърса сълзите от лицето си и добави:

— Днес умря един тип, който ме прецака жестоко.

— Тогава защо си тъжна? След като е постъпил зле с теб, да върви по дяволите, и толкова. Ако е бил той.

— Не знам. Може би защото сега това, което направи, никога не може да бъде променено. Смъртта му го прави перманентно.

— Мисля, че това мога да го разбера.

— Сложно е.

Беше с найлоново яке с надпис „Спасител“ на гърдите. Температурата спадаше със снишаването на слънцето, което всеки момент щеше да се потопи в океана. Небето ставаше неоново розово.

— Нали не се каниш да спиш на плажа? — каза Арън. — Събота вечер тук застъпват нощните патрули.

— Не — отговори Балард. — На работа съм. Просто исках да погледам залеза.

Арън каза довиждане и тръгна по пясъка към кулата на спасителите, където щеше да дежури, докато се стъмни. Балард изчака слънцето да потъне в черната вода и стана. Отново купи храна за себе си и Лола на променадата и хапна на една пейка. Не успя да събере особен ентусиазъм към вечерята, така че даде половината порция черен боб, жълт ориз и плантан на един бездомник, когото познаваше — казваше се Нейт. Беше уличен художник и допреди година припечелваше прилично, като продаваше портрети на бившия президент. Беше казал на Балард, че няма кой да купува портретите на новия, защото неговите избиратели не посещавали Венис Бийч.

Върна Лола при Сара и след нова порция извинения към гледачката и кучето се отправи към града и престъпленията.

Стигна в управлението три часа преди официалното начало на смяната си. Преоблече се и сложи черна ластична траурна лента върху значката си, напряко на щита. Отиде в стаята на детективите, седна на обичайното си място и се залови за работа. Първо отвори сайта на „Лос Анджелис Таймс“. Би могла да използва собствената мрежа на полицията — след повечето разследвания качваха онлайн основна информация за вътрешна употреба, — но така щеше да остави следа. Искаше да открие имената на тримата убити в сепарето в „Танцьорите“ и смяташе, че основната медия на града би трябвало вече да се е добрала до тях, близо четирийсет и осем часа след касапницата.