Майкл Коннелли - Късното шоу

Имаше и запис за съдебно дело от 2011 година, в което Трент бил ищец по претенция за понесено лично нараняване срещу компания, наречена „Айланд Еър“ и нейния застраховател. Имаше само един иск — за наранявания, претърпени при катастрофа на хеликоптер на Лонг Бийч — но не и документ за резултата от делото. Балард реши, че спорът е бил решен преди да е започнал процесът.

Разпечата всички тези документи, после взе телефона на бюрото и се обади в автокъщата, в която работеше Трент. Поиска да говори с него лично и прехвърлиха разговора.

Чу глас:

— Аз съм Том. С какво мога да ви помогна?

Балард се поколеба и прекъсна връзката. Погледна часовника и видя, че минава шест и са започнали следобедните задръствания. Пътуването от Холивуд до автокъщата на „Ван Найс“ щеше да е зловещо пълзене.

Нямаше никаква гаранция, че Трент все още ще е там, когато се добере до мястото, но все пак реши да си опита късмета. Искаше поне да го погледне.

Автокъщата, в която работеше Томас Трент, бе последната от дълга редица конкуриращи се подобни автокъщи, подредени по северната страна на булевард „Ван Найс“ към центъра на Долината. Мина близо час, преди Балард да се добере дотам. Беше с личния си ван, защото служебната машина, зачислена им от полицията, просто крещеше, че е полицейска — с цвят на бебешко ако, без засукани тасове на джантите, със сигнални светлини на решетката отпред и на задното стъкло. Целта й беше само да огледа Трент и да го прецени, а не да го предупреди за интереса на полицията.

Беше свалила на телефона си снимката от ареста на Трент преди три години и сега я извади на дисплея. Паркира край бордюра на „Ван Найс“, огледа внимателно снимката, после затърси с очи между паркираните стари и нови автомобили, за да открие търговци. Не видя Трент. Можеше да е в залата вътре, но тъй като офисите на търговците бяха разположени покрай задната ограда, нямаше как да види обитателите им. Пак се обади на официалния номер на автокъщата и пак поиска да говори с Трент, за да е сигурна, че не си е тръгнал от работа. Той отново отговори по същия начин, но този път Балард не прекъсна връзката.

— Аз съм Том. С какво мога да ви помогна?

Гласът му звучеше уверено, като на опитен търговец.

— Исках да дойда да погледна една „Акура“ RDX, обаче при този трафик ще мине време, докато се добера до вас — каза Балард.

Беше прочела марката и модела на джип, поставен на пиедестал до входа на паркинга.

— Няма проблем! — възкликна Трент. — Тук съм, докато не затворим. Как се казваш, скъпа?

— Стела.

— Чудесно, Стела. Искаш да купиш или търсиш кола под наем?

— Да купя.

— Значи имаш късмет. Имаме чудесна оферта за финансиране, с лихва един процент, до края на този месец. Ще изплащаш ли?

— А, не. Просто искам да купя.

През витрината Балард видя един от мъжете в стъклените офиси покрай задната стена да става. Държеше до ухото си слушалка на телефон с кабел. Опря ръка на бюрото и продължи да говори.

— Имаме всичко, което ти е нужно.

Балард чу думите в момента, в който мъжът зад стъклото ги произнесе. Беше Трент, макар че видът му се бе променил доста след ареста на булевард „Сепулведа“. Сега главата му беше избръсната, носеше и очила. Ако се съдеше по това, което виждаше, беше и наедрял. Раменете му изпъваха плата на ризата с къси ръкави, с която беше, а вратът му изглеждаше твърде дебел, за да закопчае копчето на яката под вратовръзката.

Балард забеляза нещо и веднага извади от жабката на вана малък бинокъл.

— Кога според теб ще успееш да се добереш до тук? — продължи Трент.

— Ами… — Балард млъкна.

Остави телефона в скута си и погледна през бинокъла. Фокусира и за първи път огледа Трент както трябва. Пръстите, които държаха слушалката до ухото му, като че ли бяха разранени около ставите.

Взе телефона отново и каза:

— Двайсетина минути.

— Чудесно — каза Трент. — Ще подготвя колата.

Балард прекъсна разговора, запали двигателя и потегли.

Мина две пресечки по „Ван Найс“ и сви вдясно, в квартал с къщи от времето на Втората световна война. Спря пред една, в която не светеха никакви лампи, и отиде в задната част на вана. Свали пистолета, значката и радиостанцията си и ги сложи в малкия заварен за пода сейф. Извади портфейла си от чантата на рамото си и също го сложи там — каквото и да се случеше в автокъщата, нямаше да даде на Трент шофьорската си книжка. Вече му беше дала фалшиво име и не смяташе да рискува с истинското си име или адрес.