Майкл Коннелли - Късното шоу

Връчи на Дженкинс номера от архива, но не си даде труд да го попита докъде е стигнал. Виждаше, че пише с два пръста и все още е в началото. Беше бавен — до степен да я изнерви. Балард обикновено предлагаше да свърши сама цялата писмена работа.

Върна се на временното работно място и продължи. Бяха й нужни трийсет минути, за да опише всичко. Това включваше съдържанието на шкафчето, ключа, който жертвата носеше на шията си, парите, които бяха в портфейла и престилката. Трябваше да се преброят и документират. За своя собствена защита Балард извика Дженкинс като свидетел на преброяването, след което направи снимки с телефона си на всички пликове с доказателства и ги запечата.

Взе найлоновите пликове и ги сложи в голям книжен плик, после написа върху него архивните номера и го запечата със специална червена лепенка. После го занесе до склада за доказателства и го остави в едно от шкафчетата, където щеше да остане, докато някой от „Грабежи и убийства“ не го вземе или куриер не го отнесе в лабораторията за съответните изследвания.

Когато се върна на бюрото, видя, че часовниците на телевизионните екрани показват 6:11. Смяната й трябваше да приключи в седем, а възможността да й платят извънреден труд беше минимална, защото беше средата на месеца и парите от бюджетната кошница за тази цел вероятно вече бяха похарчени. Тя обаче не искаше да й плащат извънреден труд. Просто искаше случаят с Рамона Рамон да остане неин до следващата й смяна.

По случая „Хадел“ оставаше да опише накратко разговора си с родителите на жертвата и другите сервитьорки. Даваше си сметка, че това ще я ангажира до края на смяната. Седна, отвори нов файл на компютърния екран и тъкмо се канеше да започне резюмето на разговора си с Нелсън Хадел, когато телефонът й зазвъня. Беше лейтенант Мънро.

— Лейтенант?

— Балард, къде се намираш?

— В стаята на детективите. Пиша доклад. Чух ви да се смеете преди малко.

— А, да. Забавляваме се тук горе. Трябваш ми, за да вземеш едни показания.

— От кого? Затънала съм в писане заради тази история, а още не съм започнала с нападението по-рано вечерта.

— Един тип току-що дойде и каза, че бил в „Танцьорите“, когато онзи започнал да стреля. Твърди, че имал снимки.

— Сигурен ли си? Там не е позволено да се снима.

— Измъкнал е няколко селфита.

— Нещо интересно на тях?

— Тъмни са, но май е уловил нещо. Прилича на огън от цев. Може би в лабораторията ще успеят да оправят изображението. Затова искам да поемеш този тип и да видиш какво знае и с какво разполага. Седнал е във фоайето. Обърни му внимание, преди да е решил, че не му се чака повече.

— Тръгвам. Обаче, лейтенант, смяната ми изтича след шейсет минути. Тази вечер ще подписваш ли зелени картончета? Още не съм написала и ред за нападението, а сега трябва да разпитвам свидетел.

Имаше предвид зелените карти, които шефовете на смените подписваха, за да разрешат изплащане на извънредни.

— Ще ти дам час — отговори Мънро. — Не мога да издухам банковата сметка само за една нощ. Това време трябва да ти стигне да разпиташ свидетеля и да приключиш с писането за „Танцьорите“. Нападението може да остане и за утре, след като жертвата още мърда. Не мога да отлагам убийствата.

— Последно я видях в операционната.

— Добре тогава. Сега махни онзи тип от фоайето.

— Разбрах.

Балард прекъсна връзката. Беше доволна, че няма да предаде Рамона на „Престъпления срещу личността“ в края на смяната. Това за нея беше по-важно от извънредния труд. На път за фоайето мина покрай бюрото на Дженкинс и видя, че продължава да се изтезава — писането с два пръста отнема време. Каза му за свидетеля и че може да вземе час извънреден труд, ако иска. Той отговори „не, благодаря“, трябвало да се прибира у дома.

Свидетелят се оказа двайсет и три годишен клиент на „Танцьорите“, казваше се Зандер Спайтс. Балард го отведе в малка стая за разпити до стаята на детективите. Беше слаб, със синя фланела с качулка и синьо долнище от анцуг. Не извади ръцете си от джобовете на фланелата дори и след като седна.

— Зандер… това ли е името ти? — започна Балард.

— Съкратено от Александър отговори Спайтс. — По ми харесва Зандер.

— Добре. Какво работиш, Зандер?

— О… каквото падне, В момента продавам обувки.

— Къде?

— На „Мелроуз“. Магазинът се казва „Слик Кикс“.

Балард не записваше. Още с влизането в стаята нагласи термостата за климатика, който всъщност включваше записващите устройства в стаята. Имаше камера и микрофон.