Майкл Коннелли - Късното шоу

Извади телефона на Хадел. Джипиесът продължаваше да държи апарата активен. Извика списъка с контактите, откри домашния номер и го набра от собствения си телефон. Свърза се с гласова поща, чийто запис потвърди, че номерът е на родителите на Синтия. Балард остави съобщение, в което се представи и поиска да й позвънят веднага щом е възможно, като изтъкна, че е спешно.

Не беше необичайно хората да не отговарят на съобщения, оставени посред нощ, но Балард все пак се надяваше да й позвънят бързо. Докато чакаше, отиде до хладилника и продължи да разглежда снимките. Разсъждаваше за Синтия — израснала в Модесто, после заминала на юг, в големия град, където беше готова да приема роли с частична голота и да продава дрога на холивудските сноби, за да допълва доходите си.

След пет минути все още не връщаха обаждането. Дженкинс крачеше нервно и Балард разбираше, че иска да си върви.

— Да се обадим на полицията там? — предложи той.

— Не, ще отнеме цяла нощ — отвърна Балард.

Тогава зазвъня телефон, но не този на Балард. Звънеше апаратът на Синтия — обаждаха се от домашния номер. Балард предположи, че родителите й са чули съобщението, което е оставила, и са решили първо да се обадят на дъщеря си, за да проверят дали всичко е наред.

— Те са — каза тя на Дженкинс. После прие обаждането.

— Детектив Балард от полицията на Лос Анджелис. С кого разговарям?

— Не… аз… търся Синди. Какво става?

Беше женски глас, вече треперещ от тревога и страх.

— Госпожа Хадел?

— Да. Коя сте вие? Къде е Синди?

— Госпожо Хадел, съпругът ви с вас ли е?

— Само ми кажете, тя добре ли е!?

Балард погледна Дженкинс. Мразеше това.

— Госпожо Хадел — каза после, — съжалявам, че се налага да ви го кажа, но дъщеря ви беше убита при престрелка в клуба, в който работеше в Лос Анджелис.

Чу се силен писък, после още един, после апаратът падна на пода и изтрака.

— Госпожо Хадел?

Балард погледна Дженкинс и закри микрофона на телефона.

— Обади се в Модесто и виж дали могат да изпратят някого.

— Къде? — попита Дженкинс.

Балард се сепна. Не разполагаше с адреса на родителите на Синди. Чуваше стоновете и плача от другата страна на линията, но приглушено и тихо — апаратът все още беше на пода, някъде там, в Модесто.

Изведнъж чу груб мъжки глас.

— Кой се обажда!?

— Господин Хадел? Аз съм детектив Балард от полицията на Лос Анджелис. Съпругата ви добре ли е?

— Не, не е добре. Какво става? Защо телефонът на дъщеря ни е у вас? Какво се е случило?

— Дъщеря ви беше простреляна, господин Хадел. Съжалявам, че ви го казвам по телефона. Синтия беше простреляна и убита на работното си място. Обаждам се, за да…

— О, боже! Това някаква шега ли е? Хората не се шегуват с такива неща, ясно ли ви е?

— Не е шега, сър. Много съжалявам. Дъщеря ви е била улучена от куршум, когато клиент на клуба е започнал да стреля в заведението. Тя се бори за живота си. Откараха я в болница, но там не успяха да я спасят. Ужасно съжалявам за загубата ви.

Бащата не отговори. Балард чуваше плача на майката, който сега стана по-силен — явно бащата беше отишъл при нея с телефона в ръка. Сега бяха заедно. Балард погледна снимката в ръката си и си представи как двамата са се вкопчили един в друг, за да се справят с най-лошата новина, която може да чуе човек. Самата тя се питаше до каква степен би могла да притиска тези хора в момента, дали е уместно да ги кара да отговарят на въпроси, които могат да се окажат безпредметни за разследването.

Тогава бащата каза:

— Всичко това е заради онова копеле, приятеля й. Той трябваше да умре! Той я изпрати да работи там.

Балард взе решението си.

— Господин Хадел, може ли да ви задам няколко въпроса? Може да се окаже важно за разследването.

Прибраха се в управлението и разпределиха писането на докладите. Дженкинс взе грабежа у Лантана, с който бе започнала смяната им, а Балард се зае да напише докладите за Рамона Рамон и Синтия Хадел. Подялбата не беше равна, но така Дженкинс щеше да успее да се прибере у дома преди жена му да се е събудила.

Продължаваха да го наричат „бумащина“, но отдавна всичко беше дигитализирано. Балард реши да приключи най-наред с Хадел, за да може да предаде доклада на Оливас, преди да го е поискал. Освен това смяташе да се забави със случая около Рамон. Искаше да го запази за себе си, а колкото повече бавеше доклада, толкова по-големи ставаха шансовете да й го оставят.

Двамата нямаха определени бюра в стаята на детективите, но си имаха любими работни места, които ползваха в помещението, което нощем обикновено оставаше празно. Изборът им се определяше от удобството на стола пред бюрото и остаряването на съответния компютър. Балард предпочиташе едно от бюрата на колегите от „Взломни и автомобилни кражби“, а Дженкинс сядаше в противоположния край на залата, където бяха настанени от „Престъпления срещу личността“. Един от колегите там си беше донесъл собствен стол със специална облегалка за отпускане на гърба и Дженкинс беше във възторг от него. Столът беше заключен за бюрото в отдела с дълга верига, така че не можеше да го премести другаде.