Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

— Вътре е. Ще я извикам.

Преди дона Тереза да успее да влезе, за да извика внучката си, Томаш ѝ подаде букета.

— Бихте ли ѝ предали поне тези цветя?

Тъщата се поколеба, изгледа го отгоре додолу, като че ли искаше да каже, че злоупотребява, и отново поклати глава, ликувайки вътрешно, че ѝ се удава още една възможност да му откаже.

— Не сте цвете за мирисане.

Маргарида току-що беше обядвала, поради което се отправиха направо към мястото, което искаше да посетят. Зоологическата градина. Прекараха следобеда, скитайки из парка и похапвайки пуканки и сладък памук. Змиите и другите влечуги я накараха да се притисне до баща си, същото се повтори и пред клетките с дивите зверове, но спектакълът на делфините беше нещо ралично и малката не се умори да скача и ръкопляска на показаните трикове. Томаш неволно сравни атмосферата в зоологическата градина с тази в Кинта да Регалейра; докато едното място преливаше от весело и пъстро оживление, другото оставаше стаено под мрачния си зловещ ореол. Толкова различни и толкова подобни едновременно, и двете места бяха тематични паркове, създадени от един и същи човек, Карвальо Монтейро, милионера, който в началото на XX век беше събрал диви животни в Лисабон и езотерични мистерии в Синтра.

Небето придоби яркочервени и златисти оттенъци, слънцето се спускаше да срещне хоризонта. Чувствайки как вечерният хлад напредва ведно с настъпващия мрак и прониква през дрехите им, те излязоха от зоологическата градина и се прибраха на топло в колата. На връщане към къщи минаха през търговския център в Оейраш и напазаруваха, за да напълнят хладилника. Маргарида си поиска касетка с детски рисувани филмчета и напълни количката с шоколади.

— За приятелите ми — обясни.

Томаш вече се беше отказал да се протипоставя на тези изблици на щедрост, дъщеря му обичаше да купува подаръци за всички и стигаше дотам, че подаряваше и свои неща, когато някой ѝ ги поискаше. Излязоха от супермаркета и отидоха в ресторант за бързо хранене, където си поръчаха хамбургери с пържени картофи за двама и сок.

— Как се казваш? — попита Маргарида, докато наблюдаваше младежа, който сръчно опаковаше храната.

— Моля? — изненада се той, вдигайки глава, за да погледне това странно момиче, което го беше заприказвало на касата.

— Как се казваш?

— Педро — отговори, все така забързан да изпълни поръчката.

— Женен ли си?

Младежът прихна да се смее, развеселен от неочакваната недискретност на малката.

— Аз ли? Не съм.

— Имаш ли си гадже?

— Ммм… да.

— Готина ли е?

— Маргарида — отряза я Томаш, който виждаше накъде отива разпитът и как служителят се беше изчервил. — Остави господина на мира, той работи.

Малката млъкна за момент. Но само за момент.

— Целуваш ли я по устата?

— Маргарида!

Занесоха пакетите с храна вкъщи. Вечеряха в хола, гледайки телевизия, с пръсти, изпоцапани с кетчуп и мазнина от готовата храна. Към единайсет часа отидоха да си легнат; Томаш се видя принуден да ѝ прочете, за стотен път, приказката за Пепе’яшка, това беше ритуал, от който тя не се отказваше.

— И така, какво прави през седмицата? — попита я баща ѝ, когато притвори книгата, Пепеляшка вече беше щастливо заживяла със своя принц в двореца.

— Ходих на училище и на докто’ Оливей’а.

— А, така ли? Какво каза той?

— Че т’ябва да нап’авя още изследвания.

— На какво?

— На к’ъвта.

— На кръвта ли? Това е ново. Защо?

— Защото съм много бледа.

Томаш я изгледа. Кожата ѝ наистина беше бяла, но сега беше по-скоро бледа, с не съвсем здрав вид.

— Хм — измърмори, докато я наблюдаваше. — И какво още каза?

— Че т’ябва да п’авя диета.

— Ама ти не си дебела.

Маргарида сви рамене.

— Така каза.

Томаш се обърна към нощното шкафче и изгаси настолната лампа. Гушна се до дъщеря си и я зави по-добре.

— А мама? — попита на тъмно. — Как е тя?

— Добре е.

— Още ли плаче?

— Не.

— Не плаче ли?

— Не.

Таткото млъкна за малко, разочарован.

— Мислиш ли, че тя вече не обича татко? — попита, за да пробва.

— Не.

— Не ме ли обича?

— Не.

— Защо говориш така, малката ми?

— Защото тя си има сега нов п’иятел.

Томаш се надигна на леглото, стреснат.

— Какво?

— Мама си има нов п’иятел.

— Приятел ли? Какъв приятел?

— Казва се Ка’лош и баба каза, че бил готин. Много по- доб’а па’тия от теб.

НЕЖНИ КАТО СТЪПКИ НА БАЛЕРИНА, КОЯТО СЕ ПЛЪЗГА ГРАЦИОЗНО по сцената, като кроткото гукане на бебе, сгушено в топла майчина прегръдка, бяха леките движения на листата, които се вдигаха от земята и подхвръкваха с неравномерни подскоци, докато накрая се завихряха около невидима ос, понесени от топлия полъх на поривистия вятър. Бризът неусетно се превръщаше в прашна вихрушка, която помиташе жълтите и кафяви листа по настилката и ги завърташе в странен танц с неясна посока, не след дълго вихрушката слезе от тротоара и се развихри из оживената улица, която криволичеше покрай крепостните стени на Стария град. Томаш ускори крачка, за да избегне фуниевидния вихър, прекоси улица „Султан Сюлейман“ и потъна в множеството. Древни камъни, преживели хилядолетия, надничаха от всеки ъгъл, пазейки спомени, напоени с кръв и болка, със страдание и вяра. Камъни, твърди като метал и меки като слонова кост.