Джон Коннолли - Дарк Холоу

Подадох му чаша кафе, а той с вещ поглед на познавач се загледа в покрива, обиколи къщата веднъж-дваж, като загрижено клатеше глава, сякаш я виждаше за пръв път.

След малко благодари за кафето и ми върна чашата. Това „мерси“ бе единствената дума, която му излезе от устата, откакто бе дошъл. Такъв си е Роджър — прекрасен работник и живо олицетворение на думата „мълчаливец“.

Стоях и си мислех, че като слагам нов покрив на старата къща, най-сетне правя сериозна заявка за мястото си в нея. Сега тя ми приличаше на безжизнена черупка, на безпомощно същество, лишено от покривната шапка и съответно беззащитно срещу посегателствата на времето и природата. Без покрив и старите спомени бледнееха, сякаш не бе същият мил на сърцето ми дом. Ще сложа нови покривни плочи и ще възстановя дядовото огнище, казвах си в този миг, ще стане уютно и топло както едно време. Миналото ще отзвучи, а бъдещето ще дойде с нови надежди.

Покривната конструкция бе полуготова, летвите под шинделите наполовина поставени и намазани с консервиращ лак против гниене. Времето обещаваше да се задържи още малко хладно и сухо и трябваше да побързаме с покриването. Приятно ми бе да редя покривните плочи, има нещо много градивно в ритъма и рутината на този процес, който прилича на упражнение по медитация. Движиш се методично по двете крила на покрива, подбираш плоча, наместваш я на място, изравняваш я със съседната и долната с помощта на отмерени по дръжката на чука разстояния, подхвърляш чука, за да го хванеш обратно, вземаш пирон и зачукваш плочката на място. Сетне всичко отначало. Това ми действаше успокоително и сутринта мина бързо. Реших да не говоря с Роджър за медитация. Професионалистите, които покриват покриви, за да си изкарват прехраната, гледат с недоверие и презрение на подобни аматьорски забежки. Ако му разкажа за мислите си, най-вероятно ще ми се присмее.

Работихме заедно четири часа: всеки почива, когато намери за нужно. Сетне слязох от горе и рекох на Роджър, че отивам да купя нещо за ядене — най-вероятно китайска или тайландска храна от магазинчетата на „Конгрес стрийт“. Той изръмжа нещо под нос, аз се качих на мустанга и отпраших към южен Портланд. По това време на деня тук има доста коли. Хората обикалят магазините по „Мейн Мол Роуд“ или отиват да гледат някой филм. В „Олд Кънтри Буфей“ също има навалица, мнозина предпочитат ранния обед. Минах покрай летището, сетне хванах по „Джонсън Роуд“ и накрая стигнах „Конгрес“. Паркирах зад „Сейнт Джон“, обиколих околните закусвалнички, купих ядене и го сложих на задната седалка.

Бях оставил малко багаж в хотела и сега реших да си го прибера. Тъкмо съм тук, защо да не използвам случая. Влязох в натруфения, старовремски вестибюл с отколешното радио и спретнато подредени купчинки брошури. Обадих се на заместник-управителя и той нареди да ми изнесат вещите — бяха поставени в неголям сандък.

Върнах се на паркинга и забелязах, че някой ме е затиснал. Бе голям черен кадилак, модел „Купей де Вил“ — на около четири десетина години, с две думи почти антика. Така бе набутал колата зад мен, че нямаше начин да изкарам мустанга. За антика колата бе много шик: гуми с бели кантове, обновена тапицерия на седалките и по вратите, блестящи никелирани брони с каучукови тампони. На задната седалка имаше пътна карта на Мейн. Номерата бяха масачузетски, но иначе нищо определено не говореше за собственика. Самият автомобил бе като музеен експонат.

Отворих багажника и набутах вътре сандъка с вещите. Върнах се в хотела, но чиновникът на рецепцията не знаеше нищо за кадилака, нито за притежателя му. Предложи ми да повика момчетата от сервиза да го издърпат, но аз реших да изчакам малко. Отбих се в закусвалнята отсреща на улицата, но и там не знаеха нищо определено. Питах и в „Пица Виля“, в „Дънкин Донътс“, в „Спортсменс бар“ — все безрезултатно. Върнах се на паркинга и ядосано пляснах кадилака по тавана.

— Хубава кола, а? — обади се нечий глас, досущ ехо от плясъка.

Бе леко писклив, почти момичешки, думите прозвучаха по-скоро злобно, отколкото с възхищение, дори усетих лека закана или така ми се е сторило.

Извърнах глава — на задната хотелска пристройка с ръце в джобовете се бе облегнал мъж. Невисок, набит, як и трътлест, на около 55 години. Тежеше стотина кила, че и повече. Носеше кафеникав шлифер със закопчан колан; отдолу се виждаха кафявите му панталони и ботите в подобен цвят.

Лицето му определено би ви стреснало. Напомняше филм на ужасите.