Джон Коннолли - Дарк Холоу

Бе съвсем плешив, с кръгло теме и набрани на тила гънки тлъстина, а формата на главата му бе почти конусовидна — вместо към устата да се стесни, тя се разширяваше, за да потъне в плещите. Врат не се виждаше, или аз поне не забелязах нещо подобно. Лицето бе мъртвешки бяло с изключение на дългите и дебели алени устни, разтегнати в нещо като замръзнала усмивка. Ноздрите му бяха големи тъмни дупки под сплеснат като зурла нос, а очите — сиви, сиви, та почти безцветни със зеници като връхчета на черни топлийки в центъра. Не зная защо ми напомниха за мънички черни дупки в студена и мрачно враждебна вселена.

Човекът се оттласна от стената и бавно тръгна към мен. Бавно и спокойно, почти заканително. Сега усетих и миризмата, едва доловима и замаскирана с евтин одеколон. Но ме накара да задържа дъх и неволно да отстъпя крачка назад. Бе странна — мирис на земя и кръв, воня на гниещо месо и животински страх, такъв, какъвто можете да усетите в стара кланица в края на работния ден.

— Хубава кола, а? — повтори той и извади едната ръка от джоба.

Бе дебела, бяла, с тлъсти пръсти, подобни на гадни плужеци, стояли дълго време на тъмно. Погали тавана на моя мустанг и аз изпитах странното усещане, че боята ще падне под гадните като кренвирши израстъци. Допирът ми напомни за нещо много гнусно и отвратно — все едно педофил опипва дете в парка, докато майката гледа в друга посока. Нещо в мен спонтанно зовеше тутакси да го отблъсна, но ме спря още по-силен инстинкт, който предупреждаваше да не го докосвам. Не мога да обясня как и защо, но от него се излъчваше нещо скверно, нещо, което предупреждаваше за опасност. Не докосвайте, защото рискувате да се отровите, да прихванете черна, неверна болест, да ослепеете…

Но това не бе всичко. Създаваше усещане за гибелна заплаха, за болка и разрушение. Беше извънредно силно и странно, излъчваше и нещо много сексуално. Като че от всяка пора на този тип се изцеждаше смъртоносно отровна опасност и заразяваше околния въздух, сякаш капеше и от пръстите му, и от грозния, скотски нос. Въпреки студа по челото му избиваше ситна пот, тя лъщеше и на садистичната горна устна, всъщност и на цялото му лице. Който го допре, говореше нещо вътре в мен, ще загуби пръстите си — те ще потънат в тази бледа и мазна плът… тя ще ги всмуче.

А после ще умре. Сигурен бях, че този изрод пред мен умее да убива.

— Вашата кола, а? — попита той.

Сивите очи ме измерваха злокобно, между устните се стрелна розово връхче — също като змийско езиче.

— Да, моята кола — отвърнах. — А кадилакът ваш ли е?

Той, изглежда, не чу въпроса или се направи, че не го чува. И отново опипа тавана с продължително, гальовно движение.

— Хубава кола, това мустангът — рече той, сякаш говореше на себе си и в гласа му отново прозвуча далечна заплаха.

Шипящото „съ“ излезе от устата му в продължително съскане, като вода върху нажежен метал.

— Това — мустангът, и аз имаме много общо.

Пристъпи по-близо до мен, сякаш да сподели някаква мрачна, стара тайна. Сега усещах и дъха му — сладникав като на презрял плод в края на лятото.

— И той, и аз — отидохме по дяволите след 1970-а.

Сетне се изсмя със същия съскащ смях, сякаш газове се отделят от разлагащ се труп. Цялото му същество предизвикваше подобни асоциации.

— Да се погрижите за колата, нещо да не й се случи — рече той със смътна заканителност. — Човек трябва да си пази своето… Да си гледа собственото и да не си пъха носа в чуждото.

Сега заобиколи автомобила и понечи да седне в кадилака. Трябваше да се извърна, за да го задържа в полезрението си.

— Пак ще се видим, господин Паркър, довиждане — рече и запали двигателя на кадилака.

Последният заработи като часовник с тихо, уверено и ритмично пърпорене. Направи забранен ляв завой, за да влезе в „Конгрес“, и се отправи към центъра на Портланд.

На Роджър май му бе писнало да ме чака, защото когато пристигнах, бръчките по челото му бяха почти двойно повече.

— Ти заспа ли някъде, що ли? — попита ме нацупено, докато му подавах храната.

За Бога, това бе най-дългото изречение, което бях чувал от него.

Бърниках с вилицата из пилето с ориз, но вече нямах апетит. Появата на онзи дебел, кошмарен човек на „Конгрес“ ме бе разстроила. Не можех да определя точно защо, освен може би заради факта, че ми знаеше името и че от вида му ме побиваха тръпки.

Качихме се отново с Роджър на покрива и подновихме работата с бързо темпо, още повече, че се бе появил мразовит вятър, който не ни даваше мира. Привършихме в късния следобед, когато слънцето вече залязваше. Платих на Роджър, той кимна за благодарност и потегли към града. Пръстите ми бяха изтръпнали от чука, но бях доволен — така или иначе трябваше да свърша, преди да завали снега, иначе щях да си живея в нещо като леден замък. Взех си горещ душ да отмия мръсотията от косата и кожата и вече си правех прясно кафе, когато отвън чух шума на кола.