Джон Коннолли - Дарк Холоу

Почти три месеца са минали, откак се върнах в Скарбъро. В къщата, където преминаха юношеските ми години след татковата смърт и която сетне дядо ми завеща. След загубата на Сюзън и Дженифър живях известно време в Ийст Вилидж. Разделихме се с хазайката без особено съжаление — тя с усмивка вече изчисляваше наум колко повече ще поиска за наема от следващия наемател. Не й се сърдя — какво да се сърдиш на седемдесет и две годишна жена — американка от италиански произход, чийто съпруг е загинал в Корея. Никога не е била особено радушна към мен, напротив — беше алчна като гладен плъх. Ейнджъл редовно се шегуваше, че мъжът и сам се е предал в Корея на неприятеля — само и само да не се върне при нея.

Мама е раждана в къщата в Скарбъро; когато татко почина, там живееха дядо и баба. Пристигнах в градчето през седемдесетте години, когато то навършваше близо тристата си годишнина и се бе променило дотолкова, че се превръщаше в нещо като предградие на Портланд. А това означаваше икономическо благополучие за жителите му. Макар и повечето от тях — старите с няколко поколения наследствена земя — да си я стискаха, строители и предприемачи вече плащаха много добре за нея. Затова мнозина продаваха с голяма изгода. Но Скарбъро все така си беше градче от стария тип, където всеки познава всеки, хората от години си знаят пощенския раздавач и млекаря и са на „ти“ помежду си.

Дядовата къща е на „Спринт стрийт“. От нея често съм тръгвал с колело, за да отида на север до Портланд или на юг до плажовете: Хигинс Бийч, Фери Бийч, Уестърн Бийч или нашия си — Скарбъро Бийч. Ходех и по-надалеч — до към Праутс Нек, откъдето се открива чудна гледка към Атлантика и островите — Блъф Айлънд и Стратън Айлънд.

Праутс Нек е съвсем малък нос, издаден към вътрешността на Сако Бей — залива на около дванадесет мили южно от самия Портланд. Тук към края на деветнадесети век си построил къща художникът Уинслоу Хомър. Неговото семейство купило по-голямата част от земята на Праутс Нек и Уинслоу много внимателно подбирал бъдещите си съседи, защото бил затворен и саможив. Когато не харесвал някого, онзи просто не успявал да си купи земя близо до неговата собственост. Хората на онова място са си все същите. Построили си моден яхтклуб още през 1926 година и частен плажен клуб с ограничено членство — само за онези, които живеят в техния район или по тяхно благоволение наемат летни вили там. Клубът се нарича „Праутс Нек Асосиейшън“. Скарбъро Бийч си остана обществен плаж, със свободен достъп за всеки, както и Фери Бийч, който е близо до „Блек Пойнт Ин“ на Праутс Нек. Тъй като онова кръвопролитие с участието на Честър Наш, Поли Блок и шестима други се бе случило именно до Фери Бийч, хората от асоциацията щяха да си имат теми за приказки и умувания за цяла година напред.

В старата семейна къща миналото витае във всяка стая, във всяко нейно кътче. Бих казал дори, че се стеле във въздуха като прашинки, които се издигат, когато ги огреят лъчите на спомена: прекрасни неща от щастливата младост — безоблачни и красиви години, време на радост и безгрижие. Надявах се тук някъде наоколо завинаги да погреба духовете на миналото нещастие — нека милите ми съпруга и дъщеря почиват в мир и злото да е забравено. Възможно ли е това? Надявах се преследвалите ме толкова дълго злощастни мисли да ме оставят и да намеря покой. Но, изглежда, той още нямаше път към душата ми: щом все така мислех за Сюзън и Джени; за татко и мама, която ме бе отвела от града и довела именно тук в опит най-сетне и двамата да избягаме от злите езици; за дядо, който ме научи на чувство за дълг и да обичам хората, но най-ценният му урок бе как да си създавам врагове, с които да се гордея!

Отначало бях отседнал в хотела „Сейнт Джон“ на „Конгрес стрийт“. Изнесох се оттам веднага щом къщата стана обитаема след първоначалния ремонт. Само покритият с временни найлонови платна покрив беше останал за довършване. Чувах ги насън нощем как пошляпват като гъвкави криле, а задуха ли по-силен вятър — бият по гредите отдолу и стенат като прогонени души. Ето защо сега — още в девет часа сутринта — висях на чардака с чаша кафе и вестник „Ню Йорк Таймс“ в ръка и чаках Роджър Симс. Роджър е петдесетгодишен мъж с издължени, изпъкнали мускули и розово лице. Ходи изправен като бастун и с помощта на чук и трион може да направи почти всичко. Има Божия дарба да създава ред от хаоса в природата.

Пристигна в уречения час и спря пред къщата — старият му нисан закашля и заплю дим в чистия въздух, досущ никотиново-белодробен ефект. Слезе от него, облечен в старите си, напръскани с блажна боя джинси, платнена риза и син, покрит с десетки дупки пуловер — всъщност не пуловер, а множество дупки и малко здрава прежда, които се държат заедно на честна дума. Истински образ: от задния джоб на джинсите стърчат чифт кафяви ръкавици от кравешка кожа, на главата му се кипри черна вълнена шапка, а изпод нея сивите му коси стърчат като рачешки крака от черупка. В устата му дими догаряща цигара, чийто изпепелен край не пада в явно предизвикателство на закона за земното притегляне.