Джон Коннолли - Дарк Холоу

А хората? Те се крият на топло — кой където може — и изчакват ледът да се пропука през април.

На Олд Орчард Бийч — южно от Портланд — лунапарковете са притихнали, празни. Повечето мотели са затворени, климатиците под прозорците — завити с черни найлонови платна. Вълните се разбиват в ледения бряг — сиви, пенливи и смъртоносно мразовити. Минете ли по главната улица с автомобил, гумите подскачат, цялата кола се тресе и пъшка по старите железопътни релси. Така е, откак се помня — още като момченце.

Когато замирише на зима, точно когато белите брези си променят окраската, измамникът на име Сол Ман си събира багажа и се кани да изостави Олд Орчард, за да поработи във Флорида на юг и на топличко.

— Зимата е за леваците и селяндурите — обича да казва той, докато подрежда дрехите си в изтъркан куфар.

Вътре поставя шарените си вратовръзки, ярките сака и двуцветните обувки. Сол е дребен, евтино издокаран човечец — чернокос, откакто го помня. Има малко коремче, закопчее ли се, то леко издува сакото му отпред. Чертите му са типични за професията — най-обикновени, безцветни, безлични и странно незапомнящи се, — сякаш нарочно си ги е поръчал такива. А си е точно така — изработил е този си облик с много търпение и вещина. Той е винаги приятелски и гостоприемно настроен, любезен и мил. Не е прекалено алчен и рядко пристъпва определените си норми. Ще пребара или прецака някой наивник за десетина, двадесетина, максимум петдесетина долара; много рядко ще стигне до 200 — само ако реши, че жертвата може да понесе тази финансова загуба. Обичайно работи сам, но ако случаят изисква чужда помощ — ще се обърне към някой друг мошеник — да насочи баламата към него самия. После ще делят. Понякога, когато нещата не вървят, Сол ще тръгне по циркове и панаири и ще скубе баламурниците с игра на карти. И в тази област е печен мошеник.

Сол така и не се ожени.

— Жененият мъж е боксова круша на жена си — мъдро ми обясняваше той навремето. — Хич и не мисли да се жениш. Ако се прежалиш, значи, трябва да търсиш женска много по-богата, значително по-глупава и задължително по-красива от теб самия. Не спазиш ли трите условия, се превръщаш в баламурник първа степен.

Естествено, че не беше прав. Аз така и не съм го слушал, макар и по онова време да бях още момче. Ожених се за жена, с която се разхождахме в парка, говорехме дълго за какво ли не и се любехме по цели нощи. Тя ми роди дете, което обичах до полуда, но за съжаление така и не я опознах истински, докато не стана прекалено късно. Сол Ман никога не бе имал нито това щастие, нито ужаса от загубата. Все се боеше самият той да не стане жертва на някой друг артист от същия жанр и накрая животът го прецака и извози без Сол дори и да забележи.

Освен големия куфар с дрехите винаги носеше още един — по-малък, кожен — с атрибутите на занаята: белязани карти и какво ли още не за измами. Като например натъпкан с „двайсетачки“ портфейл: при внимателен оглед обаче разбирате, че само първата е истинска, останалите са внимателно нарязани парчета вестник — „кукла“. С „кукла“ се играят всякакви номера — от „плащане в брой“ до по-изтънчени изпълнения. Например набелязвате си жертва, „намирате“ портфейла и след подходяща обработка искате от нея съвет — какво да го правите? Баламата се съгласява „да го пази“, а вие го молите да ви даде назаем стотачка от собствените си пари. Ето, такива работи. Печелите 80 кинта, минус стойността на един нов портфейл и един вестник за нарязване. Според Сол номерът минава в 99 на сто от случаите — надделява човешката алчност.

Сол разполагаше с фалшиви пръстени с диаманти — стъкло и евтин метал, разбира се, от който пръстът ви позеленява, белязани карти, зарчета с живак, разни подправени бонове, ценни книжа, държавни облигации с колкото си искате напълно автентично изглеждащи печати, лотарийни билети с „невероятни“ печалби, чекови книжки с минимум парично покритие — винаги може да се изтегли по-малка сума в петък вечер, непосредствено преди затварянето на банките. Абе, чиста човешка психология.

През лятото Сол обикаляше курортите в Мейн и търсеше ахмаци. Намираше ги в изобилие, трябва да ви кажа. Дори те сами му се навираха. Пристигаше в Олд Орчард Бийч точно на 3 юли — патриот, знаете, — в навечерието на националния празник, отсядаше в най-евтината възможна стая и започваше да „работи“ плажовете. На едно място седмица, най-много две — да не го запомнят. Сетне прескачаше до Бар Харбър и пак същото — леко по крайбрежието и до края на сезона. Избираше си жертвите внимателно, но както ви казах, такива не липсваха, дори бяха повече от възможностите му. „Припечелваше“ нелошо и когато плажовете започнеха да пустеят, Сол си събираше партакешите и отпрашваше към Флорида — да пребарва зимните туристи.