Джон Коннолли - Дарк Холоу

Дядо не го обичаше. Може би „обичам“ не е точната дума. Най-сигурно е, че не му вярваше, а при дядовия начин на мислене то си е все едно и също.

— Ако ти поиска долар на заем, не му давай — често ме съветваше старият. — Няма да ти върне повече от десет цента, ако изобщо някога ти върне нещо.

Сол обаче никога не ми поиска нищо. За пръв път го срещнах в един лунапарк в Олд Орчард и така се запознахме: продаваше афифни играчки на хлапетата за по десет, петнайсет цента. От меките — с карфички вместо очички и дълги крайници, които се държат за тялото само и изключително по волята Божия. Обичах да слушам безкрайните му разкази за циркове, карнавали и пътуващи комедианти. Обичам баскетбола и много ме забавляваше един от триковете му за колективна измама — леко стеснен баскетболен кош и нестандартно надута топка. Събира се тълпа и Сол се обзалага, че никой не може да вкара кош. Докато се усетят, поне десетина самоуверени серсеми са вътре с по петдесет цента, а Сол е изчезнал. Е, налага се организация, но Сол не го мързеше, а бе и находчив, и бързомислещ. Имаше и други номера; изпилени мушки и мерници по стрелбищата, стрелички с нарушен център на тежестта. Ей такива работи. Често ми се е случвало да го наблюдавам в действие. Поразително ловко „обработваше“ хората — предимно по-възрастните, алчните, неврастениците, които обичайно не са достатъчно уверени в себе си. Има и друг тип люде — с мегаломанска настройка: никой не знае повече от тях, никой не може по-добре. Сол ги работеше удивително точно и бързо. Понякога се залавяше и с тъпанарите, но от опит бе научил, че тъпанарът може внезапно да се озлоби и да направи нещо крайно — я да те наръга, я да те удари с камък по главата. Всякакви работи стават по панаирите, знаете. Плюс това този тип хора не разполагат с много пари.

Добра мишена се оказват и някои сравнително интелигентни мъже и жени с добра служба в по-големите градове. Особено онези, които се досещат, че може би си имат работа с мошеник, но се смятат за по-умни. С тях Сол най-много се кефеше.

Така си умря в един старчески дом във Флорида през 1994 година. Сред хората, които години наред бе работил. Вероятно до последния си дъх ги е лъгал на канаста или „тука има, тука нема“. В края на краищата дори Бог е изгубил търпение и му е показал, че и самият той е мишена.

Ето някои от „мъдростите“ на Сол Ман: никога не оставяй баламите дъх да си поемат — ще ти избягат, ако се издъниш по този начин. Не ги съжалявай — съжалението е майка на благотворителността, а благотворителността е ялова работа — раздаваш пари напусто и на празно, все едно ги хвърляш на вятъра. Един артист от бранша никога не дава пари ей така. Още едно желязно правило: нищо не става насила. Най-добрата измама е, когато мишената сама ти кацне.

Ти хвърли примамка и само чакай — онези сами ще клъвнат и ще ти дойдат…

Този декември снегът дойде рано в Грийнвил, Бийвър Коув, Дарк Холоу и останалите градчета от периферията на голямата северна пустош. Отначало прехвърчаха дребни снежинки, а хората зиморничаво вдигаха яки на връхните дрехи, недоволно поглеждаха към небето и усетили студа в костите си, забързваха всеки по своята си работа. По камините запламтяха огньове, децата навлякоха дебели дрехи, пухкави вълнени шалове и шарени ръкавички. Майките се развикаха по тях: да не стоят навън до късно, да са си вкъщи преди мръкнало. В училищните дворове се разказват все същите приказки за злокобни жертви на големите мразове: окъснели вечер деца, премръзнали по пътя към дома и паднали, за да останат завинаги там. Намират ги чак напролет — при топенето на снеговете.

А вдън горите, голямото пусто мъртвило сред брезите и кленовете, вековните дъбове и белия бор, нещо се буди и раздвижва. Тръгва бавно и целенасочено. Познава тези места, гъстите дъбрави — отдавна, много отдавна — от началото на вековете. Известни са му всяка пътека, всяко паднало дърво, всяка древна каменна стена, отколе покрита от вездесъщия мъх, покорена от всесилната горска зеленина, старите водопои, местата за почивка.

В зимния мрак то набира нова целеустременост. Нещо загубено е намерено отново. Нещо неизвестно е било разкрито — сякаш Божията ръка е отметнала булото на тайната. То прекрачва оголените развалини на запустяла ферма, таванът на дома е отдавна рухнал, стените стърчат назъбени наоколо като разчупени човешки зъби и само мишките намират убежище в изкопаните в подножията им дупки. Изкачва се по билото на хълма и тръгва по гребена. Отгоре ледената луна светлее, а дърветата шепнат незнайни слова. То върви и по пътя си хищно поглъща звезди.