Джон Коннолли - Дарк Холоу

Завих по „Локъст“, минах покрай англиканската черква „Свети Павел“ отдясно и „Свети Винсент де Пол“ — отляво, точно срещу училището на името на Кавана. Апартаментът на Ферис е в зле поддържана триетажна постройка с каменни стъпала пред главния портал. От едната страна на вратата са звънците, от другата — същият брой незаключващи се пощенски кутии.

Отвори ми чернокожа жена — портиерката, която държеше за ръката момиченце — вероятно дъщеря си. И двете ме изгледаха с подозрение. В Мейн има сравнително малко чернокожи, още от началото на деветдесетте години населението на щата е почти 90 на сто бяло. При такова съотношение човек би трябвало да внимава, така че сигурно имаха право да бъдат предпазливи.

Опитах се да се усмихна максимално предразполагащо.

— Дошъл съм при Рита Ферис. Тя ме очаква.

Очевидно усмивката не подейства, защото лицето на жената се втвърди още повече.

— Като ви очаква, защо не й позвъните? — сопна се тя и ми блъсна вратата.

Въздъхнах, позвъних. Гласът на Рита прозвуча по домофона, релето на вратата забръмча и влязох.

Поех по стълбите към втория етаж. Иззад нечия врата долитаха реплики от телевизионен сериал. Някой кихаше звучно. Потропах леко, Рита веднага отвори — държеше облечения в ританки Доналд на ръце, леко опрян на хълбок. Косата й бе прибрана в кок, носеше безформен син пуловер над сини джинси и черни сандали. По пуловера имаше следи от детска храна и слюнки. Въпреки износените мебели апартаментчето изглеждаше чисто и спретнато, усещаше се типичната бебешка миризма.

Малко зад Рита възрастна жена тъкмо поставяше на масата кашон с пелени, детски консерви и пресен зеленчук. На пода имаше пластмасова чанта с дрехи втора употреба и няколко видимо употребявани детски играчки. Веднага забелязах, че Рита държи пари в ръка. Тя долови движението на очите ми и веднага ги мушна в джоба, а лицето и леко почервеня.

Жената отзад, може би на около шестдесет години, ме изгледа любопитно и враждебно или на мен така ми се стори. Сребристата й коса беше къдрена на апарат, очите й — големи и кафяви — не се отделяха от мен. Облечена бе в дълго вълнено палто, което изглеждаше скъпо. Под него забелязах копринена блуза и видимо правени по поръчка памучни панталони. На ушите й дискретно висяха елегантни златни обеци, на китките и на врата също имаше бижута.

Рита затвори вратата и се обърна към нея.

— Това е господин Паркър — каза тя. — Помолих го да говори с Били от мое име.

Сетне остави Доналд на пода и стеснително извърна глава към възрастната жена. Чудеше се какво да направи с ръцете си и ги пъхна в задните джобове на джинсите. В тази интересна поза кимна към мен, сетне към другата си гостенка и рече:

— Господин Паркър, това е Шерил Дансинг. Тя ми е приятелка.

Протегнах ръка към Лансинг.

— Приятно ми е да се запознаем.

След известно колебание тя си подаде ръката и се здрависахме. За жена имаше учудващо силни пръсти.

— И на мен също — отвърна тя.

Рита въздъхна и се опита да започне разговор:

— Шерил много ни помага. Редовно носи храна, дрехи и… какво ли не. Чудя се как бихме се оправяли без нея.

Сега, изглежда, на Лансинг й стана неловко, защото предупредително вдигна ръка и рече:

— Хайде, хайде сега…

После прегърна Рита, целуна я по бузата, а на хваналия се за крачола на майка си Доналд разроши косицата. Направи стъпка към вратата и добави:

— Ще ти се обадя пак до седмица, най-много две.

Рита видимо се безпокоеше от нещо, може би й се стори, че не е достатъчно учтива към гостенката и попита:

— Няма ли да поостанеш малко?

Шерил Лансинг хвърли кратък поглед към мен и се усмихна.

— О, не, не и тази вечер. Трябва да свърша още цял куп неща, а съм и сигурна, че вие с господин Паркър имате за какво да говорите.

Кимна ми и излезе. Загледах се в гърба й, докато тръгна надолу по стълбите. Може и да е от „Социални грижи“ или пък от благотворителното дружество на името на свети Винсент де Пол. То има административна сграда до църквата отсреща. Рита, изглежда, интуитивно усети за какво си мисля.

— Приятелка ми е, истинска — обади се тихо. — Познаваше Били, знаеше го що за стока е, знае го и сега. Непрекъснато се грижи за нас и всячески се старае да помага.

Заключи вратата и чак сега ме изгледа продължително в лицето.

— Били ли ви направи това?

— Е, имахме известни разногласия — рекох небрежно.

— Ужасно съжалявам. Изобщо не помислих, че може да се опита да…