Джон Коннолли - Дарк Холоу

— Кажи чао на този чичко — чух гласа й. И аз им махнах, сетне свих по стълбата и излязох.

Повече не ги видях живи.

На следващия ден станах рано. Навън бе тъмно и потискащо тихо. Потеглих към летището, за да хвана сутрешния полет за Ню Йорк. По радиото вече предаваха първите информации за инцидент със стрелба в Скарбъро, но особени подробности нямаше — съобщиха само най-общи факти.

От „Кенеди“ хванах такси. По „Ван Уик“ и в Куинс трафикът бе много натоварен. Все пак през Куинс човекът успя да ме откара до 51-ва. Оттам отидох пеша до „Ню Калвари“, където вече се бе насъбрала неголяма тълпа. На гробищните порти имаше групички полицаи — пушеха и разговаряха тихо. Тържествено облечени в черно жени си кимаха тъжно една на друга, повечето бяха ходили на фризьор — личеше им по внимателно направената коса и подходящо нанесения грим. Множество мъже и младежи, някои почти деца, стояха наоколо в очевидно неудобни черни костюми — много вероятно взети под наем заедно с белите ризи с тесни яки и черните вратовръзки с прекалено малки възли. Някои от ченгетата ме поздравиха учтиво, аз също им кимнах в отговор. На неколцина знаех фамилиите, почти никой — по малко име.

Катафалката се зададе от „Удсайд“ и влезе в гробището, следваха я три черни лимузини. Хората се подредиха отзад в редици по двама по трима и бавно потеглиха към гроба. Покрай него бе натрупана прясно изкопаната пръст, зелените чимове, венци и букети цветя. Тук тълпата вече бе подчертано голяма. Присъстваха доста повече униформени полицаи и детективи в цивилни дрехи, жени и много деца. Имаше неколцина по-високопоставени полицейски шефове, заместник-шерифи и техни помощници, половин дузина капитани и множество лейтенанти. Всички бяха дошли да отдадат последна почит на стария сержант Джордж Грънфелд от 30-и участък. Най-накрая коварният рак бе успял да го отнесе в гроба — само две години преди пенсията.

Познавах го като добър човек и още по-добър полицай — почтен и честен, от старата школа. Бе имал нещастието да работи в участък, от години известен с корупция; за служителите му отдавна се носеха най-различни слухове за тежки нарушения на закона. Някои от слуховете постепенно се бяха превърнали в официални жалби: знаеше се, че конфискувани от трафиканти оръжие и наркотици — главно хероин — редовно се препродават от самите ченгета; правят се незаконни обиски и арести, отправят се заплахи. Всичко с цел изнудване и откупи. Назначена бе висша комисия да разследва самия 30-и участък, който се намира на ъгъла на 151-ва улица и авеню „Амстердам“. Накрая официално бяха осъдени 33 полицаи — обвиненията, отправени срещу тях, бяха общо 2000 на брой, и то главно за лъжесвидетелство. Това стана скоро след като подобни случаи бяха разкрити и в 75-и участък — т.‍нар.‍ „инцидент Дауд“ — все така свързани с оръжие и кокаин: препродажби, откупи и подкупи. Още по-лоша слава тръгна по адрес на нюйоркската полиция, естествено — главно из медиите. Струваше ми се, че скоро ще има още разкрити скандали: упорито се шушнеше, че иде ред на участъците от „Мидтаун Саут“. Там пък имало уговорки с местните проститутки, които си плащали със секс услуги за полицаите.

Може би именно по тази причина на Грънфелдовото погребение бяха дошли толкова много хора. Сержантът бе символ на нещо много рядко — човешка доброта и фундаментална почтеност. Затова и мнозина искрено скърбяха за кончината му. Аз бях тук по много лични причини. Съдбата ми отне съпругата и дъщерята през декември 1996 година, докато все още работех в отдела за убийства в Бруклин. Бруталността и дивата свирепост, с която бяха извършени убийствата им, а и неспособността на полицията да разкрие извършителя, станаха повод между мен и колегите да се създаде истинска пропаст. Всъщност причината е доста заплетена и вероятно и аз имам вина: така или иначе смъртта на Сюзън и Дженифър определено ме дамгоса в техните очи най-вече защото натрапи на вниманието им уязвимостта на един полицай и неговото семейство. На всички им се искаше да повярват, че аз съм изключение; че като закоравял пияница сам съм си навлякъл нещастието и те не са длъжни да разгледат и разследват възможната алтернатива. В известен смисъл бяха прави: наистина сам бях предизвикал тази злочестина — спрямо мен лично и спрямо най-обичните ми хора. Но пък никога не простих на колегите за това, че ме оставиха да се оправям с нея съвсем сам.

Подадох оставка от полицията месец след смъртта им. Малцина изобщо се опитаха да ме разубеждават, но един от тях бе Джордж Грънфелд. Той ми определи среща един ден в „Джоунс“ — кафененце на Второ авеню и недалеч от сградата на ООН. Ядохме зелен грейпфрут и кифлички, пихме кафе, седнали в сепаре до прозореца. Мястото е тихо, кротко, трафикът там е сравнително слаб. Джордж търпеливо изслуша причините, които изложих за напускането си: все по-голямото отчуждение; болката от това да продължавам да живея в града, където всичко напомня за най-скъпите ми хора; вярата, че може би, ей така — може би — ще успея да намеря човека, който ми ги бе отнел. Помня разговора ни много добре.