Джон Коннолли - Дарк Холоу

— Чарли — рече той тогава (никога не ме бе наричал по прякор), загледан в лицето ми, — разбирам причините, до една ги приемам. Но ако напуснеш, оставаш сам и сам ограничаваш помощта, която все пак можеш да получиш от нас, изобщо тук — в града. Полицията е твоето семейство. Затова остани. Ти си добро ченге — то ти е в кръвта.

Така ще го запомня завинаги — с тези и другите му добронамерени думи — загледан в мен, гъстата му сива коса, надвиснала над кръглото като месечина лице и дълбоко хлътналите в орбитите им очи.

— Не мога, съжалявам, но не мога.

— Напуснеш ли, много хора ще си помислят, че бягаш. Някои дори ще са доволни от това, някои… — Други ще се подразнят от факта, че си свалил гарда. Разбираш ли, Чарли?

— Нека да се дразнят! Така и така за тях няма какво да съжалявам.

Той въздъхна, отпи от кафето.

— Виж какво, Чарли. Познавам те добре — ти никога не си бил лесен човек. Прекалено си умен, прекалено много ти чатка пипето. Сигурно затова си склонен да прехвърляш мярката. Всички си имаме слабости и грехове, но ти не умеещ да криеш чувствата си — страшно си импулсивен. Мисля си, че мнозина се плашат от теб, а ако има нещо, което ченгетата мразят, то е човек, който им лази по нервите. Неприятно им става, нали разбираш какво ти казвам?

— Добре де, ама на теб не ти лазя по нервите, нали?

Грънфелд ме погледна и сведе очи, завъртя чашката с кафето по чинийката. Помислих си тогава, че се колебае — дали да ми каже нещо повече или не. Когато изрече следващите думи, аз донякъде се засрамих от себе си и започнах да го уважавам още повече от преди.

— Виж какво, Чарли — аз имам рак. Лимфосаркома. Докторите са ме предупредили, че до една година ще го закъсам яката. А след това я изкарам още някой и друг месец, я не.

— Ужасно съжалявам, Джордж — казах и нещо ми заседна на гърлото, но какво бе то в сравнение с онова, което му бе на този едър и добър човек?

Грънфелд махна с ръка и отново ме измери с очи.

— Много ми се иска да имам повече време. За внуците. Да ги гледам как растат. Но пък на мен Господ ми даде да отгледам собствените си деца, а на теб това ти бе отнето. Затова ти съчувствам. Може би е погрешно да ти ги казвам тези неща така открито, но искрено се надявам да имаш втори шанс. В края на краищата това е най-хубавото, което може да ти се случи на този свят.

— Питаш ме дали ми лазиш по нервите. Не, не ми лазиш, Чарли. Зная, че смъртта ще дойде да ме вземе и този миг не е толкова далеч. Това ми дава определена перспектива на нещата. Всяка сутрин се будя и благодаря на Бога, че ми е подарил и този ден, че болката не е така силна. Отивам в 30-ия участък, сядам на онова очукано бюро и цял ден гледам десетки хора, които сами си провалят или пропиляват живота — ей така, за едното нищо, макар че иначе им завиждам, че имат още толкова много минути и часове, може би месеци и години за прахосване. Не постъпвай по този начин, Чарли, недей. Защото когато си разгневен и тъжен, когато търсиш виновника за твоите болки и несполуки, сам се обръщаш срещу себе си и си навличаш най-лошото. Самоунищожаваш се. А следващото лошо нещо е да започнеш да търсиш вината у някой друг, обикновено в околните. Ето къде могат да ти помогнат обкръжението, колегите, рутината. Затова съм все още на бюрото, а не у дома, да кряскам по жената и по децата и бавно да ги унищожавам.

Допи кафето, побутна чашата встрани.

— Зная, зная, че в края на краищата ще постъпиш както си решиш ти самият и аз, колкото и да дрънкам сега тук, едва ли ще променя нещо. Къркаш ли още?

Никак не ме раздразни прямотата, с която зададе въпроса, защото вярвах, че в него не влага лоши чувства.

— Опитвам се да се откажа — отвърнах честно.

— Е, това е нещо, така поне мисля.

Повика келнерката за сметката, надраска на една хартиена салфетка нещо, подаде ми я.

— Номерът ми. У дома. Прище ли ти се да си поговориш с приятел, обади ми се.

Плати, стисна ми ръката и си тръгна. И повече не го видях жив.

Сега бях на гроба му. Някой отсреща вдигна глава и се вторачи в мен. Погледите ни се срещнаха. Беше Уолтър Коул. Кимна ми едва забележимо, сетне извърна очи към свещеника, който четеше от подвързан в кожа молитвеник. Някъде наблизо тихо плачеше жена, високо над нас, скрит в облаците, бучеше реактивен самолет. Замислих се за миналото и изведнъж всичко утихна: чувах само приглушените думи на молитвата, шумоленето на знамето, което поставяха върху ковчега, далечното потропване на първите буци пръст по капака му.