Джон Коннолли - Дарк Холоу

— Ако си платиш сега, аз ще й занеса парите, ще забравя какво стана — рекох му кротко.

Той сви рамене.

— Нямам толкова много. Нямам дори и хиляда долара.

— Били, ти й дължиш около два бона. Струва ми се, че пак не загряваш за какво става дума.

А дали беше така? Какво притежаваше? Караше една разбита тойота с дупки по изгнилите тенекии на пода, фургонът му мяза на сметище, печели не повече от сто, сто и петдесет долара седмично. И то ако намери работа — я при секачите, я да прекара нечий боклук. Ако има две хиляди долара, отдавна да се е разкарал оттук. Били Пърдю и две хилядарки. Трябва да става дума за някой друг, защото Били едва ли някога ще спечели толкова пари накуп.

— Мога да дам пет стотака — рече той след известно мълчание и пак усетих някакъв подтекст, а в очите му имаше нови пламъчета — този път пресметливи, лукави.

— Дай ми ги тогава — рекох веднага.

Били не помръдна.

— Били, ако не платиш сега, ченгетата ще дойдат и ще те приберат, ще идеш под ключ и няма да можеш да изкараш нищо, за да платиш издръжката, а лихвите се трупат. И ако това ако не е затворен кръг, здраве му кажи!

Той помисли, сетне влезе във фургона, аз — след него. Бръкна под вехтото канапе в ъгъла и извади смачкан плик. Извърна се с гръб към мен — да не гледам — и започна да брои. Брои, брои и прибра плика. Сетне подчертано тържествено ми подаде пет по сто. Като същински магьосник, който вади нечий изчезнал часовник след особено ефектен трик. Банкнотите бяха съвсем нови, шумоляха и миришеха на прясно мастило. При това бяха с последователни номера. Ако се има предвид дебелината на въпросния плик, там май останаха доста техни братлета.

— Ти май теглиш мангизи от банкомата на „Флийт Банк“, а, Били? — рекох шеговито.

Глупости, разбира се. Дивотии някакви невероятни. Единственият начин Били да извади пари от банкомат е да го разбие с булдозер.

— Глей сега, брато, ти й кажи нещо от мен, чуваш ли? — поклати той пръст. — Кажи й, че може би там, откъдето идват тези кинти, има още, чуваш ли? Да си направи нужните заключения, значи, че може би не съм вече онзи смотаняк. Нали така ще й кажеш, а?

И се усмихна многозначително като селски мъдрец, който се мисли за единствения умник на този свят. Във всеки случай си помислих, че ако Били Пърдю знае нещо по-специално, по-добре е да не питам много-много. Така винаги е по-здравословно. Впоследствие се оказа, че пак не съм бил прав, но за това по-късно. Все пак не се въздържах:

— Слушай, Били, ти да не работиш още за Тони Чели, а? Я ми кажи?

Очите му си останаха все така лукави, но усмивката му изчезна.

— Не познавам никакъв Тони Чели — упорито рече той.

— Чакай да ти опресня паметта. Един висок, снажен тарикат от Бостън — сам си извади прякора — Тони Чистия. Започна с проституция, а сега играе на голямо. Цели се в най-високото. Наркотици, порно, лихварство — абе всичко, което попада под ударите на наказателния кодекс, така че шансовете му за добър гражданин са доста под нормата.

Направих кратка пауза и добавих:

— Ти работеше за него, Били. Питам те сега — още ли работиш?

Той рязко завъртя глава, сякаш да изтръска вода от буйните си коси, но избегна погледа ми.

— Да, бе, да… вярно, че съм правил туй-онуй за Тони. От време на време, знаеш как е… По-лесно, е отколкото да пренасяш боклуците на хората. Ама не съм виждал Тони отдавна. Много отдавна .

— По-добре за самия теб е да казваш истината, Били — рекох му съвсем сериозно. — Иначе ще си имаш неприятности с разни хора — хубаво да го знаеш.

Той не отвърна и аз повече не настоявах. Когато ми подаваше парите, почти си завря лицето в моето. Допрях пистолета в гърдите му, а той попита:

— Защо правиш това?

Алени огънчета пак примигваха; примигваха и угасваха в малките очички, дъхът му все така вонеше, усмивката бе изчезнала.

— Тя не може да си позволи частно ченге…

— Правя го като услуга — отвърнах тихо. — Познавам цялото й семейство.

Мисля, че той изобщо не ме чу.

— И как ще ти плати, а? — бе извърнал глава и обмисляше собствения си въпрос, когато изведнъж запита: — Чукаш я, нали?

Спокойно издържах погледа му.

— Не, не я чукам. Сега се дръпни от мен.

Били остана на място десетина секунди, смръщи лице и се отмести. Когато излизах от фургона, отвън вече бе студена декемврийска нощ. Гласът му прозвуча отново — с моите думи:

— По-добре за теб е да казваш истината.

Естествено, че парите трябваше да ме накарат да се замисля. Ама на. Нямаше начин Били Пърдю да ги е спечелил по честен начин и може би най-разумно беше да го понатисна малко. Но бях направо скапан и с огромно облекчение се разкарах от него и смрадливия му фургон.