Джон Коннолли - Дарк Холоу

Рита бе стройна, русокоса красавица, но гадостите на живота вече си казваха думата и това й личеше — поне на външния вид. Били никога не я бе удрял, нито тормозел физически, но затова пък се бе прочул с гадните си скандали и яростни изблици. Благодарение на тях почти унищожил двата апартамента, в които бяха живели по време на брака. Единия подпалил след тридневен запой в южен Портланд. Рита се събудила навреме, колкото да изведе детето. Сетне се върнала и с голяма мъка изтеглила почти безжизненото тяло на съпруга си; включила и алармата, че да предупреди съседите. На следващия ден подала молба за развод.

Сега Били живееше във фургон, при това видимо съвсем бедно. Казаха ми, че през зимата работи по дърводобива: хваща се на работа в някоя от северните фирми или продава коледни елхи. През останалото време върши каквото му падне, а то не е кой знае колко. Фургонът бе паркиран на парче земя, притежание на Роналд Стрейдиър, индианец от пенобскотското племе, наричан от някои хора Бродещия елен. Стрейдиър бе от Олд Таун — стария резерват, но след завръщането си от Виетнам се бе заселил в Скарбъро. Бе служил в специалните части K–9, там го бяха обучили за водач на куче — да превежда армейски патрули през джунглата. Овчарката му на име Елза можела да подушва виетконгците от много далеч. Роналд много обичаше да разказва за нея и за службата: твърдеше, че подушвала и прясна вода и така веднъж спасила цял взвод, останал без храна и вода. След изтеглянето на американските войски от Виетнам кучето било предадено на южновиетнамската армия като армейски излишък или както пишело в протокола, „излишна екипировка“. Роналд носеше снимката му в портфейла и често я показваше на кой ли не. Елза бе хубавица, снимана с изплезен език, вирнати уши и две метални плочки на врата: личният военен номер и награда за добра служба. Роналд тъгуваше по нея — смяташе, че виетнамците са я изяли след американското изтегляне и никога не се сдоби с друго куче. В края на краищата нали пък при него се бе настанил Били Пърдю.

Били бе подразбрал, че съпругата му възнамерява да се премести на Западното крайбрежие и да започне нов живот. За тази цел тя имаше голяма нужда от парите, които той й дължеше за издръжката. Както ми обясни Рита, на Пърдю не му изнасяло тя да заминава. Все си мислел, че семейството им може да се събере отново. И не бяха успели да го разубедят нито официалният развод, нито съдебната забрана да се доближава на по-малко от тридесет метра до бившата си съпруга.

Бях се навил да го посетя като услуга на Рита — тя ми се обади и помоли за помощ. Време беше някой да разясни на Били, че бившата му съпруга няма да се върне при него, а той има моралното и юридическото задължение да й плаща въпросната издръжка. Тъкмо се бях заел да му говоря тези работи и той посегна към бухалката. После се случиха описаните вече неща.

— Обичам я, бе, човек — повтаряше той, подръпваше от цигарата и изпускаше дима през ноздри.

Приличаше на особено злонравен и инатлив бик.

— Кой ще се грижи за нея в Сан Франциско, я ми кажи, а?

Изправих се на крака, избърсах част от кръвта от бузата и пазвата. И ръкавът на сакото ми бе мокър — тъмните петна бяха доста и големи. Късмет, че сакото ми е черно. За Бога, и аз какви ги дрънкам! Ако на това му се вика късмет, човек може да си представи как ми е функционирал мозъкът.

— Били, как да живеят жената и собственото ти дете, ако не им плащаш определената от съдията издръжка? — попитах го аз. — Как да се оправя без пари? Щом я обичаш толкова, трябва да й ги дадеш!

Той ме изгледа, сетне наведе очи към краката си. Пръстите му шаваха в мръсните черни боти.

— Извинявай, че ти налетях, брато, ама… — почеса се по изринатия врат, поглади буйната коса. — Ще ме натопиш ли на ченгетата?

Ама че въпрос. И да ходя при тях, на него ли точно ще кажа? Съжалението му звучеше искрено колкото на лисица, току-що изяла кокошката. При това ако уведомя полицията, Били ще го напъхат в дранголника и пак няма да плати на Рита нищо. Но пък когато спомена ченгетата, в тона му прозвуча нещо особено и аз трябваше да се замисля, но ето на! — не се усетих. Още с пристигането си бях забелязал, че черната му фланелка е мокра от пот, а по маншетите на панталоните има засъхнала пръст. Беше превъзбуден, адреналинът просто препускаше из вените му. Тези неща трябваше да ме насочат на определени мисли, но де ти този размах на въображението. Кой би помислил да плаши човек като Били със сбиване или неплатени детски издръжки? Глупости. Като се връщам ретроспективно назад, си мисля, че може да е било и за добро: че тогава не загрях достатъчно и не си направих нужните заключения. Знам ли и аз?