Джон Коннолли - Дарк Холоу

Връщам се назад във времето и се виждам такъв, какъвто наистина съм бил: замръзнал в различни епизоди и години като лице от поредица снимки. Младо момче посреща баща си, който се прибира у дома след тежък работен ден; тежката му фигура застава на вратата, той се навежда и ме взема в ръцете си, подхвърля ме във въздуха и аз усещам огромната сила, която се крие в този човек. Мускулите играят под рамото му, бицепсите са корави — същински въжета. Искам да стана като него — да постигна онова, което той е постигнал, да приличам на него, да бъда силен и смел. Виждам го и по-късно — само веднъж — без полицейската униформа, държи в ръка черен брезентов сак. Пак е едър и силен, но изглежда някак смален и сломен. Сякаш огромното здраво тяло е започнало да се разнищва като загниваща обвивка на разпадащ се мозък. И това ми действа ужасяващо — като че и моят мозък започва да се разпуква. Може би ще ми бъде наследство?

Особено ярък е още един образ от миналото: стоя до бащиния гроб, навел глава. До мен са само неколцина от мнозината стари бащини приятели — сурови лица, високи мъже с широки плещи. Опитвам се да изправя рамене, да вирна глава, да се изравня с тях. Те са най-близките, най-достойните — не ги е било срам или страх да дойдат на погребението. Малцина биха желали хората да ги видят там — в града витаят недобри чувства относно случилото се. Само най-лоялните са готови да рискуват репутацията си под блясъка на репортерските светкавици.

Мама е до мен, приведена, сгърчена от мъката. Няма го вече онзи, когото е обичала така силно, няма го човека, на когото се е уповавала. С него си е отишла — уви! — и представата за онзи едър добряк, мил и нежен съпруг и баща, винаги готов да се наведе и погали своето момченце по главицата, да го грабне и подхвърли като истинско перце. Горко ни: него хората ще го помнят само като убиец, сетне посегнал на собствения си живот. Защо ли? Вероятно защото се е чувствал виновен… Татко уби един младеж и приятелката му — и двамата невъоръжени. Причините ли? Никой не можа да ги разбере, камо ли да ги разясни. Може би се крият зад онези преуморени очи и в мислите на професионалния полицай, свидетел на прекалено много злини, несправедливост, хорска лошота. Тези мисли са го преследвали неотклонно години наред и са се натрупвали в главата му като злокачествени образувания. Какво ли е видял в онези двамата? Младият негодник — започнал в детската полицейска стая, малолетният престъпник, който навършва възраст и се заема с далеч по-сериозни нарушения на закона. И глезената му приятелка от богато семейство, която си пада по всякакви гангстерчета. Полупияни, нагли, те крещят мръсотии в лицето му, а онзи — младият негодяй, бърка във вътрешния джоб на сакото. Какво ли ще извади? Нищо, защото просто не е бил въоръжен. Баща ми ги застрелял и двамата — видял е в тях нещо много грозно. Сигурно онези демони от мислите си… По-късно татко налапа дулото на служебния пистолет и се застреля.

Сега съм по-възрастен. Застанал съм до следващия гроб. Починала е мама. Пускат ковчега в рова, а до мен стои възрастен мъж — дядо ми. Дошли сме чак от Скарбъро, Мейн, където се преместихме след татковата смърт. Скарбъро е родното място на майка ми, там живее дядо и няма да излъжа, ако кажа, че направо избягахме при него — за да се скрием от хорската неприязън. Мама настояваше да бъде погребана до татко — до последния си дъх не престана да го обича. Сега до майчиния гроб виждам само стари хора — мъже и жени. Млад съм само аз.

Виждам и снежни преспи. Зимата идва и си отива, сетне и следващата. Дядо остарява все повече и повече. Напускам Скарбъро, ставам полицай — също като татко, както и дядо. В семейството това е наследствена традиция и аз няма да й изменя. Когато умира и дядо, аз се връщам в Скарбъро и сам изкопавам гроба му. Хвърлям лопата след лопата пръст върху ковчега, буците тропат по дървения капак. Сутрешното слънце е огряло гробището, във въздуха се носи солен дъх — идва от заблатените райони. Има ги и на изток, и на запад. Недалеч от мен златисто, жълтоглаво кралче гони мушиците и всякакви гниди и паразити, които снасят яйца в дървесната кора, а зимно време се крият на топло в пукнатините и дупките из старите дървени къщи. Вдигам глава и дълго гледам след прелитащите ята гъски — те бягат на юг от зимата. Интересно нещо — с тях летят и няколко гарвана; приличат на черни изтребители, които съпровождат команда бомбардировачи.

Малко по малко гробът се запълва и тогава чувам гласовете. Тънки гласчета: смях, викове, глъчка в двора на детската градина на име „Лил Фокс Фарм“ недалеч от гробището. Без да искам, се усмихвам. Мисля си, че и дядо би се засмял. Направо съм сигурен.