Джон Коннолли - Дарк Холоу

Агентът се кани да стане, но в същия миг отчетливо чува типичния звук на вкаран в цевта патрон. Това е помпата.

— Лежи си там — предупреждава го гласът.

Агентът постъпва както му нареждат. Внимателно оставя зигзауера на земята до себе си. Крак в черна бота леко подритва пистолета встрани, по-надалеч.

— Ръцете на тила.

Брискоу изпълнява и тази заповед, макар че лявата ръка го боли. Сега вдига очи и вижда черната фигура с насочена надолу пушка. Нътли лежи извит встрани, очите му са широко разтворени, сякаш гледа към морето. Боже, мисли си Брискоу, каква каша се забърка… Тогава чува шума на двигателите — колите са все още сравнително далеч, но светлините им просвяткват зад дърветата. Мъжът с пушката също чува и вижда. Сетне бързо прекрачва до куфарчето. Главата му се накланя леко в посока към Брискоу, докато прибира и последната пачка и щраква ключалката. Джими Фриб използва този момент и неочаквано прави плонж към зигзауера, но напразно. Черната фигура го прострелва в гърба, преди дори да е стигнал до оръжието. Фриб умира, а Брискоу стиска глава с двете си ръце и безмълвно започва да се моли Богу.

— Стой си така легнал и не вдигай очи — предупреждава го онзи с помпата.

Брискоу изпълнява точно, но не затваря очи. До него минава поточе кръв и той леко измества лице, за да я избегне. Когато се осмелява да вдигне глава, черната фигура вече я няма, а фаровете на приближилите се съвсем коли го заслепяват.

Доктор Мартин Райли е на четиридесет и осем години и ужасно му се иска да стане и на четиридесет и девет. Има две деца — момче и момиче — и съпруга на име Джоани, която всяка неделя готви много вкусно печено. Мартин не е Бог знае какъв прочут лекар, затова и сигурно се занимава със старческия приют. Когато госпожица Емили Уотс стреля по него, той се хвърля на земята, покрива глава с ръце и започва ту да ругае, ту да се моли. Първият куршум изсъсква някъде вляво, вторият е по-наблизо и пръска мокър сняг и пръст в лицето му. Отзад се чуват изщраквания — полицаите свалят предпазителите на оръжието си, зареждат. Райли виква:

— Не, не! За Бога, не стреляйте, моля ви!

Настъпва тишина, само моторът на чесната бучи някъде отгоре. Райли рискува и надига глава от земята. Старицата сега плаче открито. Лекарят внимателно и бавно се изправя.

— Не се безпокойте, госпожице Емили, всичко ще се оправи — започва с успокоителен тон той.

— Нищо не може да се поправи — ридае тя. — Спасение няма…

Допира пистолета до лявата си гръд и натиска спусъка. Силата на изстрела я отхвърля назад и вляво, тя пада с вирнати крака, а палтото се запалва за секунда около направената от куршума дупка, сетне угасва. Жената приритва и затихва. Наоколо земята постепенно почервенява, снегът вали все така кротко и покрива лицето й, изцъклените отворени очи. Тялото е все така осветено от самолетния прожектор.

Наоколо гората безучастно мълчи, дърветата немеят, само клоните им се полюшват леко, сякаш поздравяват падащите снежинки.

Ето така започна всичко: и за мен, и за още едно цяло поколение. Началото бе в две отделни случки — насилие и пак насилие, — протекли почти едновременно в една зимна нощ, свързани посредством неясна и печална нишка, която се губи нейде далеч назад в трагичното минало и в спомените за стари, брутални дела. Други хора, някои от тях и мои близки, са се докосвали до нея и са умирали, може би заради самата нея. Защото говорим за едно древно Зло, всесилно Зло, което наднича иззад завесата на Времето и може да заразява хорската кръв, да преминава от поколение в поколение, да командва човешкото потекло — да покварява, да позори и дамгосва онези, които нямат нищо общо с неговата същност и генезис: младите, невинните, уязвимите, беззащитните. То трансформира живота в смърт, стъклото в огледала; всичко, до което се докосне, превръща в свой образ и подобие.

За всичко това аз научих по-късно, когато Смъртта споходи и още мнозина други и стана ясно, че от Геената Огнена отново се е пръкнало нещо ужасно, скверно като самата нея и древно като света. Съдено ми е било да участвам в събитията, които последваха. Сега, когато се връщам в спомените и миналото, си мисля, че съм бил част от всичко знаменателно, без да разбирам как и защо. Така или иначе същата зима има цяла поредица произшествия — на пръв поглед всеки инцидент отделен и все пак свързан с другите. Сякаш някой бе отворил таен проход между два паралелни свята: този на миналото и на неизбежното бъдеще, и в сблъсъка, който последва, Смъртта бе главното действащо лице.