Джон Коннолли: Дарк Холоу

Радиостанцията на Патерсън записуква и той се дръпва встрани, за да говори необезпокояван от останалите. Почти веднага се извръща и възбудено съобщава:

— Засекли са я от самолета. На около две мили североизточно оттук — навлиза все по-навътре в гората.

Двете ченгета от Дарк Холоу, горският, доктор Райли и една сестра незабавно потеглят. Патрулният взима сака със завивките и тръгва последен. Мартъл поглежда към Джъд и вдига рамене. Реслър е дал да се разбере, че няма нужда от помощта му. Но полицейският началник има предчувствие или, другояче казано, неприятно усещане за случилото се. Ама много неприятно наистина. Той гледа към отдалечаващата се група хора — те вече навлизат сред дърветата, а из въздуха плъпват дребни снежинки. Завалял е ситен сняг.

— Хо Ши Мин — изтърсва Честър Веселяка. — Пол Пот. Хам Хам.

Четиримата камбоджанци го гледат студено, безизразно. Облечени са в почти еднакви сини вълнени палта, а отдолу носят сини костюми с официални вратовръзки. На ръцете — черни кожени ръкавици. Трима изглеждат доста млади — на не повече от 25–26 години, преценява Поли. Четвъртият определено е по-възрастен: сресаната му назад и обилно намазана с брилянтин възчерна коса е изпъстрена със сиво. Той носи очила и пуши цигара без филтър. В лявата ръка държи черно кожено куфарче.

— Хъм Хъм. Председателят Мао. Нагасаки — продължава глупашки да бръщолеви Веселяка.

— Няма ли да млъкнеш? — зверски изръмжава Поли Блок.

— Опитвам се да ги предразположа отвръща му другият.

Възрастният мъж дръпва от цигарата за последен път и с два пръста я отхвърля към плажа.

— Ако приятелят ви е приключил с дивотиите, може би ще започнем — казва той любезно и на отличен английски.

— Хм, разбра ли сега? — поучително се обръща Блок към зяпналия Честър. — Ето как започват световните войни.

— И този Честър ако не е истински задник — мърмори Нътли. Разговорът между шестимата отсреща звучи кристално ясно в тихия нощен въздух. Брискоу кима в знак на съгласие: онзи наистина е повече и от задник. Тъпанар. Нътли настройва фокусното разстояние на камерата да хване добре куфарчето в ръката на възрастния камбоджанец. Навежда се да провери резултата — включва в кадъра и Поли, разбира се, и онзи до него с куфарчето. Инструкциите им са да следят, да слушат, да записват. Не бива да се намесват. Такава е задачата, ще действат по-късно. Когато се изясни въпросната среща — защото те знаят само за нея — и евентуално ако се установи връзка между нея и Тони Чели в Бостън. Кола с двама техни колеги ще пресрещне доджа в Оук Хил, а друга ще проследи камбоджанците, където и да отиват.

Брискоу насочва бинокъл за нощно виждане към Честър Веселяка.

— Има нещо необичайно в палтото на този тип — мърмори той недоволно. — Не забелязваш ли нещо?

Все още наведен над камерата, Нътли я обръща леко вляво.

— Тц — отвръща той. — Хм, я чакай, чакай. Старо палто… интересна кройка… ръцете му не са в джобовете, а в онези цепки под гърдите…? Държи ги на топло, а? Ама не…

— Ако така ги топли — ръмжи Брискоу, — прави го доста дърводелски…

— Къде е тя? — обръща се възрастният към Поли Блок.

Поли маха с ръка към багажника на доджа. Камбоджанецът кима и подава куфарчето на един от по-младите. Онзи го отваря и поднася към Поли и Честър — да видят какво съдържа то.

Честър подсвирква.

— Ох, мамка му…

— По дяволите — възкликва Нътли. — Доста са мангизите — кеш!

Брискоу насочва бинокъла към куфарчето.

— Ух! Поне три милиона трябва да има.

— Достатъчно Чели да се извади от лайната, в които е затънал — подмята Нътли. — Колкото и да са дълбоки…

— Не ми говори — мърмори Брискоу.

— Ами кой е в багажника? — пита го Нътли.

— Еееее… и ти си един нетърпеливец. Нали затова сме тук — да видим.

Петимата пристъпват внимателно по замръзналата земя, устите им бълват облачета бяла пара. Наоколо дърветата извисяват снаги със зелени върхари към потъмнялото небе, а снежинките галят разперените клони. Теренът тук е каменист, а новият сняг го е направил хлъзгав и опасен. Райли вече се е подхлъзнал веднъж и си е одраскал пищяла. Над тях боботи двигателят на малката чесна — един от самолетите на рибното стопанство от Музхед Лейк. Силният му прожектор е засякъл нещо на земята и го държи в снопа светлина.

— Ако продължава да вали все така, самолетът ще трябва да се връща… — обажда се Патерсън.

— Вече стигаме — уверено отвръща Райли. — Още десетина минути и ще си я приберем.