За съжаление в навеса отопление няма, поне не и работещо. А ФБР не е счело за необходимо да снабди двамата си специални агенти с отоплителен уред. Резултатът е, че и Нътли, и Брискоу, особено вторият, мръзнат като рибари. Голите дъски по стените на навеса са ледени на допир.
— Колко време вече висим тук? — пита Нътли.
— Два часа — отвръща Брискоу.
— Студено ли ти е?
— Абе, ти по-тъп въпрос не можеш ли да измислиш? Целият съм на ледена висулка! Ега ти шибания студ!
— Ами защо не си носиш шапка? — пита го Нътли ехидно. — Трябва да знаеш, че човек най изстива през главата. Оттам организмът най-бързо губи топлина. Затова ти е хладно. Трябвало е да си вземеш шапка.
— Слушай, Нътли… — заканително процежда Брискоу.
— Какво? — пита колегата му.
— Мразя те!
Отстрани активираният от човешки глас магнетофон тихичко пърпори и попива всяка тяхна дума — с помощта на закачените на реверите на якетата им микрофони. Всичко се записва. Такива са правилата на операцията. Всичко. И какво толкова, ако това включва и завистта, и омразата на Брискоу заради шапката на Нътли?
Охраната на име Оливър Джъд я чува още преди да я види. Тя влече крака по подовата настилка, сякаш тътри нещо след себе си, и сама си мърмори под нос. Отваря външната врата, а Джъд излиза от будката, като със съжаление обръща гръб на работещия телевизор и парното, което му духа топъл въздух в краката. Отвън е тихо и студено; природата се е стаила, притихнала — сигурно пак ще вали сняг. Вятър няма и това все пак е хубаво. Но времето сигурно скоро ще се скапе още повече — все пак е декември. Тук, в Северен Мейн, зимата идва по-рано и понякога е доста грозна.
Джъд бързо тръгва към нея.
— Хей, госпожо, госпожо! Защо сте станали от леглото? Тук човек може да си навлече простуда, че дори и смърт.
При последните думи жената се стряска и за пръв път поглежда Джъд в лицето. Дребна и слабичка, тя се държи изправено и е една от най-представителните фигури в старческия приют. Той се нарича Дом за възрастни и носи името „Света Марта“. Охранителят си мисли, че не е толкова стара, колкото някои други обитателки на дома. О, има и такива, сякаш родени през Първата световна война. А тази жена е на около шестдесет, и то най-много. А щом не е толкова дърта, значи нещо друго не й е наред — с други думи, не е добре в главата. Сигурно е откачена. Косата й е сребристосива; тя виси свободно по раменете и стига почти до кръста. Светлосините й очи сякаш пронизват Джъд и гледат през него в далечината. Носи кафяви боти с връзки, облечена е в нощница, а отгоре й дълго синьо палто и червено вълнено шалче. Върви и в движение се закопчава.
— Отивам си — отвръща тя.
Говори тихо, но с удивителна решимост, сякаш е съвсем в реда на нещата шестдесетгодишна жена да напуска приют нощем, облечена само в нощница и евтина връхна дреха. И то точно когато прогнозите за Северен Мейн вещаят още сняг върху вече натрупаната и замръзнала поне десетсантиметрова снежна покривка. Джъд не разбира — как се е промъкнала покрай дежурните сестри и е стигнала чак до главната врата на приюта? Някои от тези бабички са хитри като лисички — мисли си той и се почесва по главата. Само да си обърнеш гърба и те хванали гората. Че къде пък ще ходят толкова? При някое старо гадже, което сигурно е хвърлило топа още преди тридесетина години — хили се той.
— Вижте сега, госпожо — успокоително й говори Джъд. — Не можете да излизате по това време. Хайде да се връщаме и да си лягаме, нали така? Аз ей сегичка ще се обадя на дежурната, а вие не мърдайте оттук. Ще ви приберат и ще се погрижат за вас за нула време.
Възрастната жена е закопчала и последното копче и отново поглежда Оливър Джъд. Той чак сега усеща, че старицата е уплашена от нещо. По-точно казано, направо е смъртно ужасена и се страхува за живота си. Джъд не може да каже как е разбрал това: просто някакво вътрешно, съвсем първично чувство му подсказва уплахата й, когато тя е вече съвсем наблизо. Очите й са широко разтворени, в тях се чете ням ужас, а и молба, ръцете й — вече закопчали копчетата — силно треперят. Толкова е уплашена, че самият Джъд започва да се оглежда. Тогава тя пак отваря уста:
— Той иде…
— Кой иде? — не разбира Джъд.
— Калеб. Калеб Кайл.
Очите й са като на хипнотизиран човек, гласът й трепери от ужас. Джъд поклаща глава и я хваща за ръката.
— Хайде, елате — казва й кротко и я повежда към пластмасовата скамейка до будката.
Настанява я и посяга към телефона.
Читать дальше