Джон Коннолли - Жътварите

— Вече съм стар човек — въздъхна Гейбриъл и си спомни, че е казал същото преди два дни, но в по-различен контекст.

Прав ли беше да го казва пред Луис? Ще го предпазят ли преклонната възраст и бившият му ранг от хищника Блис? Тази мисъл го е тревожила и преди. Защото си даваше сметка, че и той носи отговорност за разни случки в миналото. Макар че Блис не би трябвало да се сърди — напълно си бе заслужил постигналото го възмездие. Обаче пък враждата между него и Луис имаше по-дълбоки корени, а характерът й бе най-вече личен. Не — реши Гейбриъл най-сетне. — Ако Блис наистина се е завърнал, той самият едва ли ще бъде сред мишените му.

— Е, не чак толкова стар — обади се Милтън и сега бе негов ред да излъже.

— Достатъчно, че да виждам тунела в края на светлината — възрази Гейбриъл. — Но пък светът е много променен, има множество нови правила. Трудно ми е да разпозная мястото си в него.

— Правилата са същите, само броят им е намален — рече другият.

— От теб това звучи почти носталгично.

— Вероятно. Липсва ми сблъсъкът с равностойни противници, които имат моя начин на мислене. Трудно разбирам днешните врагове. Намеренията им са винаги прекалено мъгляви, завоалирани с думи. Не могат да ги дефинират точно. Идеология също нямат. Имат само вярата си.

— Да се сражаваш за религия за мнозина е въпрос на чест — отвърна Гейбриъл. — Самата тя не им е толкова скъпа, по-важното е какво могат да вършат в нейно име.

Милтън премълча. Гейбриъл подозираше, че е вярващ. Не беше евреин, може би е католик? Но пък му липсваше нужното въображение. Най-вероятно е да е протестант, член на една от множеството общности. Сигурно седи на твърда пейка в някоя безрадостна конгрегация и слуша многословни скучни проповеди. Представи си Милтън в черква и се запита: как ли изглежда съпругата му? Ако изобщо има такава. Венчален пръстен не носи, но това не означава нищо. Още повече при служител като него, обучен да не привлича внимание и да не издава нищо за себе си. Все пак Гейбриъл си изгради образ: мършава, упорита жена, строга до смърт, както предполага религията, дори и думата „любов“ ще произнесе с омерзение.

— Значи установи контакт с отлъчената от стадото овца — подхвърли Милтън, сменяйки темата.

— Добре изглеждаше.

— Като изключим факта, че някой полага усилия да го елиминира.

— Да, като изключим този факт.

— Полицията удари на камък с първите отпечатъци — продължи Милтън. — И ние също. Хм, на свещ, а? Изобретателно. И пистолетът от сервиза също е чист — не е употребяван в регистрирано престъпление, пак според полицията.

— Учудва ме.

— Защо?

— Говорим за непрофесионалисти. Аматьорите винаги правят дребни грешки, преди да са направили съществената, разбира се — отвърна Гейбриъл и поклати глава.

Нещо не се връзваше. Реши да остави нещата да се поуталожат. Нека мине малко време, пак ще говорят.

— С единия чифт от другите отпечатъци обаче извадихме късмет. Любопитно е, че именно този тип изскача на повърхността.

— Ами. Трудно е да изскочиш изпод два метра пръст и отпадъци.

— Така ли? Отпечатъците са на човек на име Марк вай дер Саар. Дълго име, необичайно — холандско. Та този Ван дер Саар е лежал три години в „Гъвърнийр“ в нашия щат. За престъпления с употреба на огнестрелно оръжие.

— Откъде е?

— От Масена, Ню Йорк — съвсем наблизо.

— С кого е работил?

— В момента проучваме. Един от известните му съучастници е човек на име Кайл Бентън. Тоест бил е, щом като г-н Ван дер Саар е вече покойник. Бентън е лежал в Огденсбърг също за употреба на огнестрелно оръжие. Също в Ню Йорк, ако не знаеш.

— Благодаря за урока по география. Давай по същество.

— Бентън работи за Артър Лийхейгън.

Гейбриъл се сепна, поспря, сетне продължи:

— Име от миналото, а? Само това ли изровихте?

— Досега да. Мислех си, че ще се впечатлиш. Не е ли повече, отколкото знаеше преди да се видим?

Другият премълча, дълбоко замислен. Продължиха покрай езерото. Гейбриъл прехвърляше наум различните елементи от пъзела. Луис. Артър Лийхейгън. Били Бой. Все имена от миналото. За миг почувства облекчение — ако не друго, поне не бе трудно да ги свърже.

— Познаваш ли федералните агенти Брус и Люис? — запита, след като бе направил някои заключения.

Милтън вече гледаше часовника си — явен сигнал, че бърза.

— А трябва ли?

— Надничали са в делата на общия ни приятел.

— Не съм убеден, че в дадения случай бих използвал думата „приятел“.