Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

— Няма да правим такива неща.

Размениха си продължителни погледи. Самолетът С-141 не разполагаше с никакви средства за отбрана. Отказ за изпълнение на заповедите на прихванал ги изтребител означаваше чисто самоубийство.

— А какво ще стане, ако ни нападнат в Ирак?

— Това вече е друго. От момента, в който прекосим сирийската граница, ние ще поддържаме постоянен контакт с патрулиращите АУАКС-и. В близост до нас ще чакат готови за излитане изтребители и спасителни хеликоптери с работещи мотори. Дори на земята ще се ползваме от закрилата на мобилна бойна част.

— На летище ли ще кацнем?

— Не.

— Направо в пустинята?!

— Не. Върху едно шосе. То е достатъчно широко за целта, а преди двадесет и четири часа там бе спусната друга мобилна бойна част, която ще ни осигури защита и ще постави нещо като временни осветителни знаци.

— Какво значи „нещо като“?

— Ще ти обясня — кимна Уил, замълча за момент и добави: — Има и още нещо…

— Господи! — нетърпеливо възкликна Дъг. — Тези твои изненади ще ме довършат!

— Използвал ли си някога очила за нощно виждане?

Дъг се дръпна назад, на устните му се появи недоверчива усмивка.

— Не, разбира се!

— Аз прочетох инструкциите, но…

— Аха, значи сега ще ми кажеш, че се налага да кацнем посред нощ на някакъв черен път в Ирак, като за целта използваме прибори за нощно виждане!

— Страхувам се, че е точно така. Тая част от плана не успях да я изпипам както трябва. Наземният екип ще маркира пистата с флуоресцентни осветителни тела, които могат да се видят само през очилата за нощно виждане.

Дъг бавно кимна с глава, а лицето му стана сериозно и дори мрачно.

— Ти успя, Уил — промърмори той.

— В какво?

— Да ми изкараш ангелите, при това като никой друг!

ВВК Алфа 284, по време на полет над централна Саудитска Арабия

Сряда, 6 март 1991 г., 21:40 ч. (18:40 по Гринуич)

Придружителят на товара, сержант от техническите служби Фил Кейси, облегна гръб на неудобната стълба за достъп на екипажа, която беше сгъната и прибрана в ъгъла, очите му пробягаха из просторния товарен отсек, а ръката му поднесе към устните чашата с рядкото, неколкократно претопляно кафе. 17-тонната бойна машина „Брадли М-3“ и двата бронирани БТР-а М-113 — верижни машини, наподобяващи танкове — едва се бяха побрали в товарния отсек на самолета. Хората от щурмовия екип се бяха натикали в малкото пространство отстрани, заели най-неудобните седалки в авиацията въобще — сгъваемите брезентови столчета, монтирани на страничната стена. Бяха осемнадесет души, повечето от които спяха в универсалната за щурмоваците поза — на който както му е удобно. Кейси понечи да предложи кафе на командира им майор Мойер — мрачен на вид пехотинец с изправен гръб и късо подстригана коса, но размисли и се отказа. Все пак не го мразя чак толкова , рече си с ирония той. Кафето беше ужасно, дори и по силно занижените стандарти на ВВК.

Командирът на самолета полковник Уестърман беше обещал да ги информира по-подробно за предстоящите задачи и Фил с нетърпение очакваше този момент. Командирът на Делта Форс вече го беше предупредил, че в момента в който колелата докоснат земята, задните врати на товарния отсек трябва да бъдат отворени и естакадата за разтоварване на превозните средства — спусната. Но къде точно ще докоснат земята все още беше загадка. Най-вероятно на някое забутано насред пустинята летище. Доказателство за това беше разговорът между командира и втория пилот, който започна преди малко със свалени шлемофони. Представи си как в корпуса се забиват куршуми и сърцето му се сви. Но после прогони тази мисъл, просто защото такива неща не бяха се случвали на нито един екипаж на С-141. Или поне той мислеше така. В крайна сметка войната беше свършила, при това с победа на Коалицията.

Потънал в собствените си мисли, иракчанинът седеше съвсем наблизо — на едно от сгъваемите столчета в близост до стълбата към пилотската кабина. Фил за пръв път виждаше отблизо представител на тази нация. Човекът му се стори мил и любезен, възпитание очевидно не му липсваше — преди малко му беше благодарил за поднесената чаша вода на перфектен английски с подчертано британски акцент. Интересно, много интересно… У него се пробуди художникът любител. Очите му скрито опипваха лицето на арабина, опитвайки се да запомнят всяка негова черта. Може би трябваше да извади флумастера и да започне да го скицира. Чертите на човека насреща бяха някак ръбести, с изпъкнали скули, леко потънали тъмнокафяви очи и добре очертана челюст. Гъстата му черна коса беше сресана настрани и напред, оформяйки малко, добре подстригано бретонче. Най-забележителни бяха обаче веждите му — тъмни и гъсти, явно оставени да растат на воля. Мустаци нямаше и това накара Фил да се запита дали изобщо прилича на арабин. Кожата му не беше подчертано маслинена като на повечето саудитци, но това може би се дължеше на факта, че този човек рядко се е появявал на открито.