Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

— И в Ирак има запасни, но тяхната организация е малко по-различна — обади се Шакир.

— Ще бъда откровен с вас, докторе — погледна го право в очите Дъг. — Нямам високо мнение за вашата армия и за нейния тъй наречен „главнокомандващ“, разбирате ли?

— Разбирам, полковник. Извинете, че я споменах.

— Няма нищо. Това, за което исках да поговорим, е онзи… нека го наречем болестотворен вирус поради липса на по-точно име… Наистина ли е смъртоносен?

Абас огледа лицето на Дъг и бавно кимна с глава:

— Много повече, отколкото допускате, полковник.

Дъг понечи да каже нещо, но арабинът вдигна пръст:

— Нека ви разкажа как се случи всичко, моля ви…

— Разбира се — кимна Дъг.

— Благодаря. Полковник Уестърман беше… твърде зает, за да ме изслуша. — Очите му се сведоха към металния под, после отново се насочиха към Дъг: — Не трябва ли и вие да сте ангажиран в управлението на самолета?

— Не, бъдете спокоен. Имаме четиридесет и пет минути преди да заредим във въздуха от един самолет цистерна, а дотогава машината ще бъде на автопилот. Искахте да ми разкажете нещо…

Абас кимна, намести се на стола и преметна крак върху крак.

— Нямате причина да ми вярвате, но въпреки това ще кажа, че нито за миг не съм вярвал във военното приложение на това, върху което работех. То беше прекалено ужасно. Такива са всички оръжия, които могат да ликвидират както собствената ви армия, така и народа ви като цяло. У вас, а и в Русия също има хора, които отдават силите си за разработка на все по-нови и по-ужасни средства за унищожение. Те понасят положението си главно защото не вярват, че разработките им някога ще бъдат използвани. Те изработват бомбите си по същия начин, по който аз изработвам моя „вирус“ — както го наричате вие. Целта е врагът да се уплаши и да не предприема агресивни действия, или — какъвто е случаят със Саддам — да изплаши околните дотолкова, че да го оставят да върши каквото си иска, независимо дали окупира Кувейт, или му хрумне нещо друго.

— Но вие сте създал нещо ужасно, така ли?

— Много по-ужасно от всяка бомба, колкото и мощна да е тя — кимна Шакир. — Защото може да зарази — а на практика и да унищожи — цели страни или региони. Ако бъде пуснато във водните басейни, това вещество ще ги зарази за десетки години и ще убие всички млекопитаещи, които пият от тази вода, включително и човека.

Очите му изпитателно пробягаха по лицето на Дъг, сякаш търсеха някаква реакция.

— Всичко стана случайно. Извършвах серия манипулации в областта на генното инженерство върху една доста обещаваща верига вируси със съвсем ограничени заразни свойства. Бомбардирах ги с ултравиолетова радиация, която трябваше да причини мутации. Винаги тествахме получените мутации върху животни, резултатите не бяха нищо особено. Но когато атакувахме няколко лабораторни животни с новополучената мутация, всички те загинаха в рамките на два часа. Колкото повече тестове извършвахме, толкова по-смъртоносен ставаше вирусът мутант. И най-важното — по-устойчив! После открих, че той може да живее във вода. Не в изотонична течност, а в обикновена вода! И поради факта, че е капсулиран във вътрешността на обикновена бактерия, той издържа на високи температури, съвсем близки до точката на кипене, може да бъде изсушен или замразен, да бъде „приспан“ за неопределен период от време, и въпреки всичко да запази своите репродуктивни качества и способността си да убива. Колкото повече експерименти правех, толкова по-силна ставаше възбудата ми. В крайна сметка аз се мъчех да изградя биологическия еквивалент на вашата антиракетна програма, нали? Опитвах се да създам една биохимическа неутронна бомба… И постигнах успех, за който не смеех дори да сънувам!

Шакир напълни дробовете си с въздух, убедил се на практика колко е трудно да се говори на фона на този грохот.

Бординженерът смъкна шлемофона и се наведе към Дъг:

— Сър? Полковник Уил пита кога ще се върнете на мястото си.

— Защо, какво има? — разсеяно вдигна глава Дъг.

— Нищо особено, сър. Командирът иска да отскочи до едно място, но предпочита да остави машината в ръцете на някой по-квалифициран от мен. Това са негови, а не мои думи.

Дъг се засмя и му направи знак да се оттегли.

— Кажи му, че трябва да стиска до следващата спирка! — извика той.

— Слушам, сър! — весело отдаде чест бординженерът.

— Та докъде бяхме стигнали, докторе?

— Разказах ви, че откритието ми стана случайно, по пътя на научните експерименти. То нямаше нищо общо с реалния свят. Поне така мислех тогава, но се оказа, че греша.