Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

— На какво разстояние сме?

Уил извърна глава да я погледне, усмихна се и каза:

— Около четиридесет километра. Виждате ли онази бяла светлина, ей там, на позиция десет нула-нула? — Ръката му се протегна наляво, където действително мигаше някаква далечна лампичка, ясно очертана на фона на кадифеното небе.

— Да.

— Това е танкерът. В момента прави завой и ще хоризонтира на височина осем хиляди, докато ние летим на седем. Следващите маневри предвиждат да го настигнем изотзад, да изчакаме разрешение за издигане и за включване на шланговете. В тази позиция ще направим няколко обиколки на коридора, ще напълним резервоарите си и ще продължим по маршрута. Цялата операция ще продължи около петнадесет минути. — Обърна се отново към младата жена и попита: — Знаете ли как изглежда коридорът за зареждане?

Сандра сдържано кимна с глава, а Дъг натисна бутона за вътрешна връзка.

— Сандра е лицензиран пилот на частни самолети, Уил — каза в микрофона той. — Освен това е седяла в кабините на поне сто самолета като този.

— Извинете, не знаех — промърмори Уил и хвърли кратък поглед назад.

— Няма проблем, сър — отвърна със звънлив глас младата жена. — На практика все още не съм приключила с инструменталните изчисления и всяка допълнителна информация ще ми бъде от полза.

Ексон 92 най-сетне промени курс и започна да се приближава — едно далечно съзвездие от позиционни и въртящи се лампички, без видими следи от тежката четиримоторна машина, летяща съвсем близо до дясното му крило.

Изпълниха предписанията на контролния формуляр и Уил включи радиостанцията.

— Тук ВВК Алфа 284, започвам предконтактни маневри.

— Разбрано, ВВК. Започвайте.

Ръката му хвана здраво щурвала, очите му се заковаха в корема на танкера. Подаде малко газ и огромният С-141 покорно скъси разстоянието между двете машини. Сега времето беше ключовият фактор, от който зависеше всичко. Фактът, че самолетът на „Балеър“ изпреварва разписанието си, ги принуждаваше да поддържат неикономичната скорост Мах 0.8 — което означаваше осемдесет процента от скоростта на звука, но въпреки това разполагаха с по-малко от двадесет минути за дозареждането — нещо, което означаваше не само безпогрешни, но и много бързи маневри.

Според Уил температурата в кабината се покачваше.

— Бординженер, охладете ни малко, ако обичате — каза в микрофона той. — След малко започвам една работа, която доста ще ме изпоти.

— Слушам, сър — отговори Бакъс и премести ръчката на температурния контрол по посока на синия сектор.

Уил продължаваше прецизната маневра и машината бавно, но сигурно се приближаваше към въртящата се червена светлина в центъра на все по-наедряващото туловище на КС-10.

— Втори пилот, според вас достатъчно ли е разстоянието за използването на шланга?

Дъг се обърна с престорено стреснато изражение.

— Мен ли питаш? — попита той. — Аз не съм правил такива маневри поне шест месеца, което означава, че не съм във форма.

Уил замълча, после на лицето му се появи широка усмивка.

— Аз също.

— Какво?! — извика с престорен ужас Дъг. — За бога, Уестърман! Намираме се насред небето посред нощ, нуждаем се от трийсет тона гориво, което трябва да изсмучем от летяща над главите ни цистерна, а ти изведнъж обявяваш, че не знаеш как да направиш това!

— Не съм казал, че не знам как! — поправи го Уил. — Казах само, че не съм във форма. А ти не говори така, защото ще подплашиш екипажа.

— Така ли? — изгледа го Дъг, после натисна няколко бутона едновременно: — Екипаж, говори вторият пилот. Някой да е подплашен?

— Да, сър — моментално се включи сержант Бакъс. — Бординженерът е в такова състояние…

— Придружителят на товара също — включи се нов глас.

Сандра протегна ръка към микрофона, но Уил я изпревари.

— Добре, добре — извика той, без да отделя очи от корема на танкера. — За последен път го правих преди два месеца, а това не е чак толкова отдавна. Не се плашете, сигурен съм, че ще уцеля дупката!

— Чухте ли го какви ги дрънка?! — попита с престорен ужас Дъг.

Измамната стабилност на огромния реактивен „Дъглас“, увиснал над главите им, създаваше илюзията, че не е станало нищо особено — въпреки напълно уеднаквената скорост на 300-тонния тримоторен танкер и 125-тонния четиримоторен транспортен самолет, които летяха на тридесет метра един от друг с 550 километра в час.

В момента, в който приключи контролирането на предконтактните процедури, в слушалките екна гласът на „маркуча“ — човекът, който оперира с шланга по време на презареждането. Следвайки указанията му, Уил леко върна газта и придърпа щурвала на не повече от три-четири милиметра. Туловището на КС-10 се приближи още повече, от него се проточи дългото рамо на шланга, управлявано с помощта на два странични стабилизатора. Краят му беше маркиран от малка мигаща лампичка.