Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

— Казах ти, че то ще полети — продължи Дъг. — И, както виждаш — то прави точно това!

— Което едва ли става благодарение на твоите умения! — възвърна си дар слово Уил. — Надявам се, че ще ми позволиш един малък въпрос: в случай че все пак задържиш този сандък във въздуха достатъчно дълго, за да прекосим границата, как възнамеряваш да го приземиш?

Очите на Дъг останаха вперени напред, а гласът му прозвуча с преднамерено отегчение:

— Точно както правят любов бодливите свинчета — безкрайно внимателно!

— Ти наистина си луд за връзване, Харис!

Главна квартира на иракското военно командване, Багдад

Понеделник, 11 март 1991 г., 4:45 ч. (01:45 по Гринуич)

Ихсан Фетхи побърза да слезе от колата и хукна към щаба да търси сътрудника на генерал Хасун. В ушите му още ехтеше гневния глас на лидера.

Тази сграда наподобява настъпен мравуняк , помисли си той. Това се дължеше не само на предстоящата контраофанзива срещу кюрдските сили на север и шиитските бунтовници на юг, но и заради проклетите американци, които бяха избягали.

Офицерът, когото търсеше, беше залепил по една слушалка на всяко от ушите си. Очите му се спряха на Фетхи, ръката му направи знак да почака. Комуникациите с повечето бойни части бяха почти несъществуващи, но няколко обезопасени линии и радиочестоти все още работеха. Крясъците в примитивните микрофони и слушалки беше неразделна част от картината в щаба още от самото начало на бомбардировките.

А сега ще трябва да зарежат всичко това и да използват наличните комуникации единствено за връзка с юга.

Сътрудникът и неговият генерал вероятно ще се облещят, когато чуят последната заповед на Саддам, но след като президентът иска да свали някакъв хеликоптер с помощта на изтребител, въпреки наложената от американците забрана за полети на иракските ВВС, ще се случи именно това.

По време на полет, 300 километра югоизточно от Багдад

Понеделник, 11 март 1991 г., 6:05 ч. (03:05 по Гринуич)

Шакир Абас седеше на страничната седалка в левия край на кабината, прегърнал жена си и трите си деца в опит да ги предпази от студения въздух, нахлуващ през полуотворената врата.

Уил беше направил опит да я затвори и заключи, но руската система за застопоряване упорито отказваше да се подчини на американските усилия и вратата отново се плъзгаше върху релсите си, отваряйки петдесетсантиметров процеп в нощния мрак, през който нахлуваше ураганен вятър.

Двамата войници също мръзнеха — единият се беше превил на две, опитвайки се да съхрани топлината на тялото си, другият беше легнал на пода, свит на топка около стоманената кука, към която беше окован. Полетът продължаваше вече два часа и на хоризонта току-що се беше появило розово сияние — един добър знак според Уил, който се бе обърнал да им каже няколко окуражителни думи.

— Ще прекосим границата след по-малко от десет минути, затова проверете дали сте пристегнали добре предпазните колани — посъветва ги той.

— Наистина ли имаме шанс? — попита Шакир. — Очаквах да ни преследват и да се опитат да ни свалят.

— Дори и да знаят къде да ни търсят, те могат да ни преследват единствено с друг хеликоптер — сви рамене Уил. — Но досега не сме забелязали нищо такова.

След това се върна на мястото си, хвърляйки кос поглед към непокорната врата и преценявайки, че не си струва да я напъва.

Шакир държеше в краката си една от пушките на войниците, далеч от обсега на ръцете им. Но момчетата бяха напълно безопасни и не правеха никакви опити да се освободят.

Някакво рязко движение го накара да извърне глава надясно. Точно навреме, за да види как войникът, който доскоро беше лежал сгънат на пода, прави скок напред, грабва пушката и се приземява с гръб към предната лява преграда на товарния отсек.

В следващия миг Шакир се оказа очи в очи с дулото на автоматичната пушка, до слуха му достигна острото изщракване на зарядния механизъм, душата му се смрази.

Очите на младежа бяха решително присвити, около дясната му китка се поклащаше едната гривна на белезниците, а другата висеше свободно, с откачена стоманена брънка.

— Приземете машината, веднага ! — изкрещя на арабски той.

Салия потисна вик на ужас и притегли децата по-плътно към себе си. Най-малкото проплака и се вкопчи в полите на майка си, прекалено ужасено, за да вдига повече шум.

Уил чу заповедта и се обърна. От мястото си вляво от креслото на пилота той виждаше единствено Шакир, който му направи знак да не мърда.