Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

Но нищо не се получи. Двигателят продължаваше да се върти благодарение на токовете от наземното захранващо устройство, но без никакви признаци за стартиране.

Дъг се наведе над таблото, опитвайки се да разбере какво не е в ред. В гърдите му бързо наедря тежката буца на паниката.

— Сбъркал си мотора, приятелю — обади се Уил. — Въртиш на стартер десния, но пускаш горивото на левия.

— Исусе! — стресна се Дъг и побърза да се прехвърли на правилните ключове. Почти веднага чу характерното „дум“ на възпламенената смес в горивната камера, горещите газове започнаха да тласкат витлата на турбината с далеч по-голяма сила от акумулаторния ток, двигателят бързо стабилизира оборотите си.

— Всемогъщи боже, Уилард! — извика с преднамерено изкривен шотландски акцент Дъг. — Ние успяхме да запалим мотора на тоя тайнствен руски самолет!

— Добре се справи, Дъг — усмихна Уил. — Хайде, повтори го и с другия.

Дъг сръчно повтори операциите, завъртайки витлата на левия мотор и подавайки горивната смес в точно определения момент. Моторът бързо включи, перките на огромното витло на главите им помръднаха — отначало неохотно, а след това — все по-бързо и по-бързо… Дъг хвана ръчната газ, която приличаше на тази, която се използва при мотоциклетите и която синхронизираше оборотите на двете турбини.

— Откъм селото идва някаква кола — съобщи на висок глас Уил, тъй като трябваше да преодолее нарастващия грохот на моторите и силното „хвуп-хвуп“, което идваше откъм покрива — там, където се въртеше централното витло. После главата му се извърна надясно, очите му се разшириха. — Светлини от север! Няколко автомобила! Нали не си включил контролните лампички?

— Не съм. На какво разстояние са автомобилите?

— Почти двойно по-далеч от Шакир — ако това изобщо е той… Но се движат много бързо!

Дъг лекичко повдигна оборотите, преценявайки необходимото разстояние за излитане. Ръката му хвана лоста, който стърчеше от пода между краката му и започна да извършва плавни кръгообразни движения. Голямата птичка покорно се накланяше в посоките, в които се навеждаше стоманения прът. Опипа с крака педалите за контрол на опашната турбина и отново усети незабавна реакция.

Светлините отляво препускаха с висока скорост по посока на площадката. Те очевидно принадлежаха на една-единствена кола, но все още бяха твърде далеч, за да бъдат идентифицирани. Тези отдясно постепенно се разделиха на двойки и стана ясно, че принадлежат на три леки превозни средства и едно по-тежко, най-вероятно камион. Уил едва ги виждаше, тъй като колоната беше почти скрита от ъгъла на ниската постройка. Това означаваше, че и хеликоптерът е извън полезрението на хората в тях, поне за още известно време. Но ако тази колона означаваше заплаха, то времето за нейното избягване беше застрашително малко.

Дъг се обърна в негова посока и махна по посока на челното стъкло.

— Дали бордовото оръдие в носа на този звяр е заредено и готово за стрелба?

— Искаш да кажеш, че трябва да сляза и да проверя? — сбърчи вежди Уил.

— Нещо такова…

Уил се наведе напред и надолу, дългото му тяло с мъка се плъзна на малката седалка на стрелеца, над която плексигласовия купол правеше лека капковидна извивка. Дъг видя как главата му изчезна за миг, а след това отново се появи, очевидно приведена над контролното табло.

Самотната двойка фарове, която препускаше към тях откъм селото, най-после се превърна в неясните очертания на микробус.

Това е Шакир, слава богу! Или, слава на Аллаха — което е по-подходящо в случая.

Миг по-късно Уил се върна на предишното си място.

— Според мен оръдието е заредено, но проклет да съм, ако знам как се стреля с него! — сърдито промърмори той. — Но сега нямам време да го изучавам, защото е по-важно да приберем Шакир и семейството му!

Дъг кимна и леко повиши оборотите. Черният микробус се изравни с хеликоптера, поднесе от рязкото натискане на спирачките, след което се изравни с отворената дясна врата.

Без да губи време, Уил отвори страничната врата на микробуса и грабна първото дете, което се изпречи пред него. Шакир стори същото с другите две, грабнал ги под мишница. Децата гледаха с ококорени очи как баща им и непознатия мъж ги носят към огромния хеликоптер.

Уил помогна на съпругата на арабския учен, скочи в кабината след нея и побърза да затръшне плъзгащата се врата.

— Чакайте! — изкрещя Шакир, за да надвика усилващия се грохот на турбините. Ръката му дръпна ръчката, краката му пъргаво скочиха обратно и се понесоха към изоставения микробус. Вдигна вратата на багажника и се наведе. В същия миг Дъг обърна глава и изкрещя: