Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

От време на време Дъг поглеждаше ръчния часовник на Шакир. До времето за стартиране на моторите оставаха малко повече от десет минути.

Остро проскърцване на кожа върху метал ги накара едновременно да се обърнат назад. Единият от войниците беше преместил краката си по алуминиевия под. Дъг отново огледа кабината, тъй като искаше да бъде сигурен, че са прибрали всички оръжия.

После настъпи тишина.

Плътно увити в пелената на мълчанието, те чуваха приглушените крясъци на далечна нощна птица и жуженето на някакво насекомо в близост до челното стъкло. Бяха в центъра на една картина, която при други обстоятелства вероятно би им се сторила идилична.

Дъг гледаше към звездния килим над главите им и се опитваше да запази самообладание. Но действителността откровено го плашеше, тъй като не можеше да забрави ужасите, които бе преживял в онази килия.

Мисли за предстоящия полет, мисли за дома! — заповяда си той. — Мисли за всичко друго, но не и за онова…

Хвърли кос поглед към Уил, който също се беше умислил. Ръцете му бяха скръстени в скута, очите му бяха отправени някъде надалеч в нощта. Неволно проследи посоката, после проговори. Приятелят му очевидно беше потънал в себе си, тъй като почти подскочи от изненада.

— Можем да го направим…

— Какво? — объркано го погледна Уил.

— Можем да се измъкнем оттук!

Дъг видя как Уил извърна глава към страничното стъкло на кабината.

— Трябва да го направим! — промълви той.

Последваха няколко секунди тежко мълчание, запълнени от ужасните спомени на близкото минало.

После палецът на Уил се стрелна назад.

— Там, в онзи затвор… Накараха ме да повярвам, че те режат с моторен трион… — Дясната му ръка смутено се повдигна, после отново легна в скута му. — Казаха, че после ще направят същото и с мен… Изпаднах в истински ужас, Дъг…

— И с мен се случи същото, приятелю — поклати глава Дъг. — Сега вече започва да ми се струва, че всичко е било пиеса — и писъците, и триона, и всичко останало…

— Дяволски убедителна пиеса! — направи гримаса Уил. После, с неволно повишен от гняв и вълнение глас разказа на приятеля си за пластмасовия леген и неговото съдържание, с огромна изненада научи, че и той е бил подложен на същата обработка.

Рязко се обърна, на слабата светлина лицето му изглеждаше призрачно бледо.

— Когато ме накараха да повярвам, че… че са те убили, аз изведнъж си помислих за всичките тези изгубени години, през които не поддържахме контакт…

— Аз също — кимна Дъг.

Дъг вече беше отместил поглед, но гласът му отекна ясно под прозрачния купол:

— Не съм изпитвал подобен ужас никога през живота си! Дори не ме докоснаха с пръст, но въпреки това се чувствах така, както вероятно се чувства жертвата на изнасилване!

Дъг мълчаливо кимна с глава, но приятелят му не го забеляза, тъй като гледаше встрани.

— Цял живот съм се страхувал да не попадна в плен, Дъг — тихо призна той. — Предполагам, че съм страхливец, но след Виетнам просто не можех да мисля другояче…

— Говориш глупости, Уил Уестърман! — престорено му се сопна Дъг. — Ти никога не си бил страхливец! Дори и там, в ужаса на Виетнам, ти пак намери начин да оцелееш, не помниш ли?

— Но не и вътрешно, Дъг — въздъхна Уил. — Вътрешно умирах хиляди пъти!

— Какво друго си очаквал? — вдигна вежди приятелят му. — Особено след всичките ужаси, които е преживял баща ти по време на неговата война!

— Това съвсем не е всичко — обърна се да го погледне Уил. — Ти винаги си бил достатъчно деликатен, за да ми го кажеш в очите, но аз съм бил страхливец по отношение на много неща… Да не ме пленят, да не рискувам военната служба в полза на гражданската авиация — както направи ти, да си гледам кефа и да се задоволявам с по-скромни награди — също по твой модел.

— Трябва ли да ти напомням, че и като студент бях средняк? — засмя се малко пресилено Дъг.

— Да, ама за сметка на това си живееше живота по най-приятния начин! Ето в това е разликата — ти никога не си се страхувал да рискуваш и да си правиш кефа. Но това не те е направило безотговорен, а просто ти е позволило да живееш добре. Докато аз винаги съм бил котвата, забита дълбоко в тинята, винаги съм се страхувал да поемам рискове, винаги съм дърпал теб и всички останали около мен обратно към отговорността и предпазливостта.

Отново замълчаха, но тишината беше изпълнена с напрежение. После Дъг тихо се обади:

— Ти никога не си бил страхливец, Уил.

— Тогава защо избягах? Защо и до ден-днешен се страхувам да обсъждам с теб отношенията си с Уенди?