Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

— Ти ела, независимо колко ще се забавиш — поклати глава Уил. — Ние ще чакаме до последния възможен момент.

Дъг се премести отзад и дръпна страничната врата. Шакир включи светлините и бавно потегли. Микробусът се плъзна покрай набързо подравнената стоянка на хеликоптерите и пое на юг. Когато стигнаха до предварително избраното място, кракът му се вдигна от педала на газта, скоростта падна до петнадесет километра в час.

— Сега!

Въпреки ниската скорост Дъг се оказа прекалено скован, за да запази равновесие. Тялото му се претърколи напред, в момента в който краката му докоснаха земята, кожата му влезе в болезнено съприкосновение с невидими, ситни камъчета.

За разлика от него Уил успя да се задържи прав, вероятно благодарение на дългите си крака. Секунда по-късно двамата вече се промъкваха в обратна посока, а очите им бързо свикваха с нощния мрак.

И двата хеликоптера бяха обърнати към пътя, а големите плъзгащи се врати странично на издължените им туловища гледаха на север — точно в противоположната посока на тази, от която се приближаваха Уил и Дъг. Далечният тътен на автомобилни мотори се сливаше с едва доловимия грохот на високо летящ самолет. Единствената светлина пред тях идваше от слаба електрическа крушка, окачена над вратата на малка сграда, намираща се оттатък хеликоптерите.

Дъг направи знак на приятеля си да залегне, след което внимателно запълзя по посока на огромните съветски бойни машини. Когато стигна до по-близката от тях, той предпазливо се надигна и залепи нос към хладното странично стъкло.

Плъзгащата се врата от другата страна на фюзелажа беше отворена, светлината на крушката беше достатъчна, за да се види, че вътрешността е празна.

Двамата безшумно се плъзнаха под опашката и се скриха в сянката, хвърлена от двете мощни турбини на втория хеликоптер. Целта им беше да огледат и пилотската кабина.

Скорпион с размерите на детски юмрук внезапно пресече пътя на Уил, който се готвеше да се гмурне под корема на машината. Той стреснато отскочи назад, тропотът на ботите му прозвуча като гръмотевица в ушите на Дъг, който панически се извърна и притисна пръст до устните си. Уил се отмести още малко встрани — просто за да увеличи разстоянието между себе си и бягащия скорпион, после вдигна палец, за да покаже на Дъг, че кризата е преодоляна.

Дъг предпазливо се надигна, очите му се изравниха с прозорчето. Това, което се разкри отвъд стъклото, беше твърде хубаво, за да е истина — на седалките хъркаха две съвсем млади войничета, а пушките им лежаха забравени на пода, доста далеч, за да бъдат достигнати с едно посягане.

Направи знак на Уил да се увери със собствените си очи, после се наведе над ухото му и напрегнато зашепна.

Заобиколиха късите стабилизиращи криле в задната част на фюзелажа, пъхнаха се и под опашката. Със задоволство установиха, че друга охрана нямаше. Обърнаха се обратно и предпазливо се насочиха към отворената плъзгаща се врата, предназначена за товаренето на жива сила. Дъг остана на пост, а Уил ловко се качи вътре, взе едната пушка от пода и я подаде на колегата си. Дъг внимателно я остави на земята, последва приятеля си във вътрешността и смаяно вдигна вежди при звучното хъркане на младежите. За миг се зачуди какви трябва да бъдат следващите му действия.

Уил измъкна белезниците, отключени преди известно време от Шакир. Едно-единствено движение — бързо и ловко, беше достатъчно за изщракването им около китката на по-близкия боец. Втората гривна бе заключена далеч по-безшумно, като преди това бе прекарана под една стърчаща от пода стоманена кука.

Най-странното беше, че двамата войници продължаваха да спят, без дори да се помръднат.

Предпазливо насочвайки се към далечната страна на кабината, Уил повтори упражнението и с втория войник. На пода в краката му също имаше подходяща стоманена кука, но този път белезниците издадоха остър щракащ звук.

Войникът изведнъж се събуди, от устата му излетя вик на изненада, а лакътят му потъна в ребрата на хъркащия до него младеж.

Уил отскочи назад, ръцете му трескаво потърсиха втората пушка на пода, а Дъг насочи своето оръжие в главата на първия войник, който току-що бе открил, че ръката му е окована в пода и все още не можеше да разбере какво става.

— Никой да не мърда! — заплашително изръмжа Дъг. Думите му бяха неразбираеми за двамата иракчани, но смисълът им беше съвсем ясен — още повече, че го подчертаваше мътно проблясващото дуло на един „Калашников“.