Джон Нэнс - Ударът на Скорпиона

Успяха да видят пътната бариера навреме, въпреки че това им костваше немалко усилия. Шакир беше планирал да пресекат главния път от изток на запад и да стигнат до селото му, но се притесни от воя на сирените и мигащите червени светлини. По тази причина предпочете обиколните пътища, повечето от които вървяха паралелно с главния. В един момент обаче пред тях се появиха няколко военни превозни средства, които плътно блокираха пътя към Кувейт.

Бързо изгаси фаровете и направи обратен завой, надявайки се да не са ги забелязали.

Но второстепенните пътища бързо бяха блокирани. Шакир правеше отчаяни опити да остане извън опасно разширяващата се мрежа, но в един момент видя как военен автомобил от непозната марка изскача и заема позиция на последния свободен път, водещ на юг.

Блокиран от юг и запад от военните, а на изток от реката Тигър, той нямаше друг избор, освен да поеме на север. Безпокоеше се, че дори да успеят да достигнат малкото селце, то също ще се окаже окупирано, а семейството му — арестувано.

В рамките на един час се озоваха обратно в Багдад, кръстосвайки улиците на стария град с чувството на подгонена лисица, която хрътките нарочно насочват към заредените пушки на господарите си.

Но не всички възможности бяха напълно изчерпани. Една от тях внезапно се появи пред тях под формата на черен микробус, паркиран на една пуста улица. Фактът, че отдавна бяха свалили и изхвърлили номерата на тойотата изобщо не им помагаше, тъй като преследвачите им положително бяха уведомени да търсят зелен микробус от същата марка, който броди в нощния мрак. Още повече, че поне половината от тези преследвачи се явяваха служители на тайната полиция на Саддам.

Шакир спря до тротоара, а Уил махна с ръка към дългата редица от фарове, които прекосяваха далечния кръстопът и поемаха в тяхна посока.

— Стоп! Угаси фаровете, лягай долу!

Гласът му беше висок и напрегнат шепот.

Шакир побърза да се подчини и тримата се прегънаха на седалките.

— Мисля, че са военни — промърмори арабинът. — Поне на такива ми приличат контролните им светлини.

Грохотът на автомобилните мотори се усили почти до кресчендо, малкият конвой се плъзна покрай тях и отмина, без да се чуят характерните звуци на натиснати спирачки.

Тримата бегълци останаха неподвижни в продължение на близо четири минути, след което Уил предпазливо надигна глава и хвърли поглед над арматурното табло.

— Сами сме, а черният микробус още си е там — съобщи той.

— Надявам се, че ще го откраднеш с лекотата, с която открадна онзи камион — обади се Дъг.

Уил се промъкна до паркирания автомобил и открехна незаключената врата. С облекчение установи, че осветлението в купето не работи. Извади кутийка кибрит и на светлината на запалената клечка бързо откри кабелите, които му трябваха. Свърза ги по определен начин и няколко минути по-късно тъмният микробус плавно се отлепи от тротоара и пое надолу по улицата. Смъртоносният контейнер беше внимателно поставен при резервната гума.

Шакир реши да се насочи обратно на запад и не след дълго откри една тиха странична улица, която ги отведе право под главния път. Непрекъснато гледаха в огледалата за обратно виждане, но тревожни светлини зад гърба им нямаше.

Шакир продължи да кара на запад, като от време на време правеше леки отклонения в северна посока — просто за да провери дали ги следят. Уверил се, че са сами в нощта, той най-сетне обърна на юг и пое по разровените пътища към дома си. Сиянието на Багдад остана вляво и той го използваше като ориентир.

Приближаваха селцето бавно и внимателно, отдавна примирили се с факта, че дневната светлина ще ги завари все още далеч от границата. Мълчаха, но всеки поотделно съзнаваше, че положението им е трагично: блокираните пътища свеждаха шансовете им да напуснат страната почти до нулата.

Някъде около три сутринта пред тях най-сетне се появиха светлините на селцето. Очите на Дъг първи се нагодиха към обстановката, веждите му се сбърчиха при очертанията на някакви познати силуети, които бавно изплуваха встрани от пътя.

— Хей, това не са ли хеликоптери? — попита с недоверие той.

— Да — спокойно отвърна Шакир. — Но не знам защо армията ги държи тук.

— Има ли някакви казарми наблизо? — попита Уил.

— Имаше — кимна Шакир. — Тук бяха повечето от мобилизираните младежи от селото, но на даден етап ги прехвърлиха в Кувейт.

Очите на Дъг останаха заковани в хеликоптерите.