Патриция Корнуэлл - Тихият палач

— О, боже — промърморих приглушено, — дано не се окаже това, което си мисля.

— Извинявай за обаждането, докторе — отекна басовият глас на Марино в слушалката. — Знам, че се каниш да се качиш на самолета, но трябва да знаеш какво се случва. Първо на теб се обаждам.

— Какво има? — попитах и закрачих бавно из двора.

— Труп на Фарар Стрийт — каза той. — Посред бял ден. Наоколо има много хора и никой не е чул, нито видял нещо. Също като другите. И изборът на жертви ме плаши до смърт, особено днес, когато ще идва Обама.

— Какви други?

— Къде си сега? — попита той.

— С Бентън сме в задния двор.

Усетих погледа на съпруга си върху себе си.

— Може би трябва да влезете и да не стоите навън. Точно така става — продължи Марино. — Хората си седят навън, вършат си обичайната работа…

— Какви други? Какви хора? — Огледах се, докато крачех.

Сок бе седнал и бе присвил уши. Бентън стана от пейката и се взря в мен. Сутринта продължаваше да е прекрасна и тиха, но това беше мираж. Защото изведнъж бе станало страшно.

— Ню Джърси веднага след Коледа и после пак през април. Един и същ почерк — каза Марино и аз отново го прекъснах:

— Чакай. Върни се малко. Какво точно се е случило? И нека не сравняваме почерците с други случаи, преди да знаем фактите.

— Убийство на не повече от пет минути път от теб. Получихме обаждане преди около час…

— И се обаждате на центъра ми чак сега? Или по-точно — обаждате се на мен?

Той отлично знаеше, че колкото по-скоро трупът бъде прегледан на местопрестъплението и докаран в центъра, толкова по-добре.

— Мачадо искаше да отцепи района.

Сил Мачадо беше детектив от Кеймбридж. С Марино бяха добри приятели.

— Искаше да се увери, че на място няма опасен убиец, който се спотайва, за да се прицели в още някого. Точно така ми каза. — Марино звучеше странно.

Долових враждебност.

— Според информацията, която сме събрали досега, жертвата е смятала, че някой я следи. Напоследък бил изнервен. Точно така е било и при двата случая от Джърси — каза Марино. — Жертвите са усещали, че ги наблюдават, че някой им прави номера и после изведнъж се оказват мъртви. Има много за обясняване, но точно сега нямаме време. Стрелецът може още да е наоколо. Трябва да останете вътре, докато не дойда. Може би съм на десетина минути път от вас.

— Дай ми точния адрес и сама ще дойда.

— Няма начин. Изключено. И си сложи предпазна жилетка.

Видях как Бентън сгъна вестника и си взе кафето. Доброто разположение на духа му бе засенчено от предчувствия. Животът ни всеки момент щеше да се промени, вече го знаех. Погледнах го с мрачно изражение и излях еспресото си в лехата, без дори да се замисля. Просто рефлекс. Ленивият приятен ден бе свършил така внезапно, както самолет се забива в планинския скат, обвит в мъгла.

— И не мислиш, че това е случай, с който би могъл да се справи Люк или някой от другите лекари? — попитах аз Марино, но вече знаех отговора.

Той не искаше да се занимава със заместника ми Люк Зенър. Марино нямаше да се задоволи с никой от моите съдебни лекари.

— Можем да пратим и някой от криминолозите ни, ако това ти се струва необходимо. Джен Гарате със сигурност ще се справи, а Люк може веднага да направи аутопсията — опитах пак. — Той вероятно е вече в залата. Тази сутрин имахме пет случая.

— Е, сега вече имате шест. Джамал Нари — рече Марино, все едно трябваше да знам кого има предвид.

— Застрелян на алеята пред дома му, докато е разтоварвал покупките си от колата между десет без петнайсет и десет — каза Марино. — Забелязал го съсед от тротоара и се обадил на 911 точно преди час и осем минути.

— Откъде знаете, че е застрелян, щом още не сте стигнали до местопрестъплението? — Погледнах часовника си. Беше единайсет и осем минути.

— Има хубава дупка във врата и още една там, където някога е било лявото му око. Мачадо е там и вече се свърза със съпругата му по телефона. Тя му казала, че се случили някои странни неща през последния месец и Нари бил толкова обезпокоен, че си променил режима, дори си сменил колата. Поне това ми предаде Мачадо. — Пак онзи тон.

Враждебност, която ми се струваше нелогична. Двамата ходеха на бейзболни и хокейни мачове заедно. Караха мотори „Харли Дейвидсън“, а Мачадо беше главният виновник, който убеди Марино да напусне като главен криминолог при мен и да се върне в полицията. Това бе станало миналата година. Все още се мъчех да свикна с празния му кабинет в Центъра и новият му навик да ми нарежда какво да правя. Или поне си мислеше, че може. Точно като сега. Изискваше присъствието ми на местопрестъплението, сякаш аз нямах думата.