Патриция Корнуэлл - Тихият палач

— Вече получих няколко снимки по електронната поща — обясни Марино. — Както ти казах, напомня ми за убитата жена в Ню Джърси преди два месеца, онази, с чиято майка съм учил в гимназията. Застреляна, докато чакала ферибота. Хора навсякъде и никой нито видял, нито чул каквото и да било. Един куршум в тила и един в устата.

Спомних си, че бях чула за този случай. Първоначалните подозрения бяха, че става въпрос за наемен убиец, а мотивите вероятно са били лични.

— През декември пък някакъв мъж слизал от колата пред ресторанта си в Мористаун — продължи Марино, докато мислите отново се върнаха към странното стихотворение. Беше ми изпратено от хотел в Мористаун. Медноглавата змия. Съзнанието ми започна да блуждае пак към седемте монети на зида.

— Бях на това местопрестъпление, беше по време на празниците, а аз разпусках с приятели ченгета и отидох с тях. Беше прострелян в тила и в корема. Здрави медни патрони, много бързи и с толкова малко фрагментация, че не можем да направим балистична експертиза. Но и в двата случая има някои безспорни неща. Почти сме сигурни, че е използвана една и съща пушка, а тя е необикновена.

„Ние.“ В някакъв момент Марино се бе вкарал в разследване, което беше извън юрисдикцията му. Серийни убийства, вероятно със снайпер или поне той така намекваше. А нямаше нищо по-лошо от разследване, основано на предположения. Ако вече знаеш отговора, изкривяваш всичко, за да го нагодиш според хипотезата си.

— Нека караме по-бавно, докато разберем с какво точно си имаме работа — казах му аз, докато гледах как Бентън ме наблюдава и си поглежда от време на време телефона.

Предположих, че преглежда новини и имейли. Опитваше се да разбере какво става. Продължаваше да хвърля поглед по посока на Академията по изкуствата и науките, където бе видял нещо да проблясва като светкавица на фотоапарат, само че по-приглушено. Отражение, кратко припламване, поне така каза. Сещам се за оптически мерник на пушка. И за нискодисперсионните лещи или антиотразителните устройства, използвани от снайперистите и състезателите по стрелба.

Срещнах погледа на Бентън и му показах с жест, че трябва да се приберем в къщата бавно, спокойно, сякаш нищо не се е случило. Спрях до грила, покрих го с капак, държах се безгрижно, все едно нищо не ме тревожеше. Ако някой ни наблюдаваше или бе насочил оптически мерник към нас, нищо не можехме да направим.

Резките движения и създаването на впечатление за паника щяха още повече да влошат нещата. Луси и Джанет не бяха забелязали нищо, докато оглеждаха района от високо, но не разчитах много на това. Човекът може да се е прикрил. Вероятно е залегнал, когато е чул приближаващия хеликоптер. Може би вече се е върнал.

— Знаеш ли кой е Джак Къстър? — попита Марино.

Казах му, че не знам, докато с Бентън се качвахме по стълбите със Сок по петите ни.

— От Мористаун е — продължи Марино. — Водещ детектив и специалист по балистика. Той подозира, че става въпрос за цев с пет нареза, като на пушките, които снайперистите сами си правят. Приятелите ми там ме държат в течение. А и аз се интересувам.

Марино бе израснал в Байон, Ню Джърси, и обичаше да ходи на концерти и спортни събития на стадион „Метлайф“. Миналия февруари беше там на финала за Супербоул. Твърдеше, че приятелите му ченгета от шерифския офис в Морис Каунти са му намерили билети.

— На местопрестъплението има медни частици, там, където куршумът е излязъл от тялото му, е ударил асфалта — каза Марино.

— Тялото местено ли е? — Дано да не казваше това.

— Очевидно има частици и в кръвта, която е изтекла изпод главата. Не се тревожи, никой не е пипал нищо, което не трябва.

Бентън затвори мрежестата врата зад нас, след това и тежката дървена вътрешна врата и я залости. Останах в коридора и продължих разговора, а той изчезна към кухнята. Затворих, защото някой друг се опитваше да ме набере, и погледнах да видя кой е.

„Брайс Кларк.“

След малко го чух в слушалката.

— Помниш ли гимназиалния учител по музика, който вдигна голям шум, че бил преследван от правителството и накрая пи бира и яде барбекю с Обама? — започна веднага Брайс и чак тогава разбрах всичко. — Онзи, който се държа като кретен с теб, помниш ли? Наруга те пред президента? В общи линии те нарече крадец на трупове и нацистка, която продава кожа, кости, очи, черни и бели дробове на търговци на органи?

„Джамал Нари.“ Настроението ми още повече се скапа.

— Споменах ли, че се е извила лайняна буря? — продължи Брайс. — Вече е по всички новини. Не ме питай защо веднага обявиха самоличността му. Изчакаха — колко… Час? Може би трябва да попитаме Марино за това.