Патриция Корнуэлл - Тихият палач

— Джамал Нари не беше терорист. Нямам спомен дори да е мюсюлманин.

— Въпрос на усещане — каза Бентън.

— А и според Марино престъплението няма политически или религиозни мотиви. Той смята, че случаят е свързан с други два в Ню Джърси. Ако е така — повторих аз, — ФБР със сигурност би трябвало да се заинтригува малко повече.

— Не знаем с какво си имаме работа, Кей. Може дори да е самоубийство. Може да е по невнимание. Всичко може да е. Дори може да не е стрелба. Не вярвам на нищо казано, докато сама не видиш трупа.

— Ти не искаш ли да дойдеш? — Покрих панцанелата с пластмасово фолио.

— Не е редно да се появявам там.

Начинът, по който го каза, ме изпълни с подозрение. Знаех кога Бентън ми казва това, което бих искала да чуя и което не бе задължително истината.

— Нещо интересно? — попитах го, имайки предвид записите от камерите.

— Засега не, което никак не ме радва. Защото съм сигурен, че е имало някой на нашия зид. Щом камерите ни са го пропуснали, значи този човек знае точно как да идва и да си отива, без да го видим или запишем.

— Или пък няма нищо такова и който и да е бил, просто е убягнал на камерите, за които дори не знае — отвърнах.

— Съвпадение? — Той не го вярваше, аз също.

Тосканската салата замина в хладилника при рибата меч и каната с пикантния коктейл „Блъди Мери“. Може би довечера ще изядем това, което бе предвидено за късната закуска. Но се съмнявам. Знаех как минаваха подобни дни — в безсъние, скапване от работа и пица по поръчка, ако имахме късмет.

— Нашите агенти доста поизмъчиха Нари. Няма значение кой е започнал пръв — върна се Бентън на темата.

— Не се учудвам. Не го помня като общителен и любезен.

— Ако прибързаме и дойдем без да ни поканят, няма да изглежда добре. Медиите ще го интерпретират погрешно. В Бостън и Кеймбридж утре има протести, както и шествие по Бойлстън Стрийт. Да не говорим за анти-ФБР и антиправителствените настроения, дори за местните ченгета, които още са кисели за начина, по който се справихме с терористичната атака.

— Защото не споделихте информация, която можеше да помогне да се предотврати убийството на полицая от Масачузетския институт „Колиър“. — Това не беше въпрос, а напомняне. Пристрастна съм в този случай.

— Мога да се опитам да уредя да се качим на полета в 19 часа за Форт Лодърдейл.

— Искам да те помоля да направиш нещо за мен. — Отворих шкафа до мивката, където държах храната и лекарствата на Сок, както и кутия с латексови ръкавици, защото го хранех от ръка. Извадих две и ги подадох на Бентън. След това бръкнах в чекмеджето и му връчих найлонова торба за фризера, маркер и рулетка. — Монетите — обясних аз. — Искам да ги снимаш в мащаб и да ги събереш. Може би не значат нищо, но искам да са правилно съхранени за всеки случай.

Той отвори друго чекмедже и извади своя „Глок“, 40-ти калибър.

— Ако Джамал Нари е убит, то значи убиецът му е бил наблизо тази сутрин, на по-малко от километър оттук — казах. — Освен това не ми харесва, че забеляза нещо да блести в дърветата. Да добавим и странното съобщение, което получих миналия месец от непознат, който споменава монети. В него се казваше нещо от сорта на „задръж рестото“.

— Отправено към теб?

— Да.

— И ми го казваш чак сега?

— Получавам всякакви откачени съобщения. Нищо ново, а и това не изглеждаше по-различно от останалите, поне не тогава. Но трябва са сме внимателни. Преди да се върнеш в двора, мисля, че ще е много добра идея да накараш хеликоптера на щатската полиция да огледа района, да провери гората, академията, да се увери, че никой не се е покачил на някой покрив или дърво, или пък не се крие наоколо.

— Луси вече провери.

— Пак да мине. Мога да помоля Марино да прати няколко униформени тук.

— Аз ще се погрижа.

— Не би било зле да потърсиш полет за утре — реших. — Не мисля, че днес ще успеем да заминем.

Тръгнах към горния етаж. През витража на френския прозорец се процеждаха слънчеви лъчи и огряваха стълбищните площадки. От тях пустинните пейзажи по стените проблясваха като скъпоценни камъни. Но ярките сини и червени нюанси в момента не ми вдъхваха щастие. Напомняха ми за светлините на полицейските коли.

В спалнята ни на втория етаж си свалих якето и го хвърлих на леглото, което така и не бях успяла да оправя. Бях се надявала, че още не сме приключили с него.

През прозорците откъм фасадата на къщата виждах как Марино се бе облегнал на необозначения си син форд експлорър. Обръснатата му глава лъщеше под яркото слънце все едно си бе лъснал голямото кръгло кубе. Носеше очила „Рей-бан“ с телени рамки, които бяха толкова старомодни, колкото и светогледът му. Не изглеждаше особено притеснен, че наоколо се разхождаше незаловен убиец, докато висеше на алеята ни.