Патриция Корнуэлл - Тихият палач

Монетите блестяха на предобедното слънце. Бяха лъскави и прекалено идеални. Не ги докоснах. Не си спомнях да съм виждала нещо, така перфектно наредено на зида преди. Всички бяха обгърнати точно в една и съща посока. Но задният двор беше още в сянката, когато за първи път излязох този ден, а и аз бях заета с нежеланието на недоволното ми куче да си свърши работата. Разсейваше ме и проверката на задачите в градината. Розите имаха нужда от торене и пръскане, моравата — от плевене и косене преди бурята и топлата вълна, прогнозирани за вечерта.

Бях написала указания на Брайс. Той трябваше да се погрижи за всичко не само в офиса, но и у дома. Луси и Джанет щяха да гледат кучето, докато ни няма, а ние бяхме подготвили обичайния си номер, който не беше идеален, но вършеше работа пред алтернативата да оставим Сок сам в празната къща дори за десет минути.

Племенницата ми щеше да дойде, а аз да го изведа през вратата, сякаш се канех да го взема с мен. След това щях да го примамя в колата, с която тя щеше да дойде — да се надяваме, че нямаше да е някое от чудовищните й превозни средства без задна седалка. Много настойчиво я бях помолила да дойде с джипа си, не че и това беше обикновена кола. Нищо от това, което моята племенница, компютърен гений, която доскоро работеше за полицията и все още бе пристрастена към мощните машини, не беше като на другите хора — нито матовочерният брониран джип, който приличаше на бомбардировач, нито агресивното ферари 599 GTO, което издаваше звук като космическа совалка. Сок мразеше мощните коли и не понасяше хеликоптера на Луси. Той лесно се стряскаше. Плашеше се.

— Хайде — окуражих аз безмълвния си четириног приятел, който дремеше в тревата с широко отворени очи, на което аз му виках „да се прави на опосум“. — Трябва да се изходиш. — Той не помръдна, кафявият му поглед бе впит в мен. — Хайде де, моля те човешки. Моля те, Сок, стани!

Той не беше на себе си цяла сутрин. Душеше наоколо, нервничеше, след това лягаше с подвита опашка, покрил дългия си тесен нос с предните лапи. Изглеждаше тъжен и тревожен. Сок разбираше кога се канехме да го изоставим и се депресираше, а аз винаги се чувствах ужасно, все едно бях лоша майка. Наведох се и погалих кафеникавата му къса козина, напипах ребрата му, след това докоснах ушите му с белези от стари рани от надбягванията. Той се изправи, притисна се в краката ми като наклонен кораб.

— Всичко е наред — уверих го аз. — Ще си тичаш по широка поляна и ще си играеш с хеликоптера. Знаеш, колко много обичаш това.

— Не го обича. — Бентън се върна на мястото си на пейката и пак разтвори вестника под разперените клони с тъмнозелени листа, обсипани с восъчни бели цветове с големината на форми за пай. — Много ти подхожда да имаш домашен любимец, който не те слуша и те манипулира.

— Хайде де. — Поведох го към любимото му място за усамотяване под чемшира и другите вечнозелени растения, засадени в миришеща на бор почва. Той не изглеждаше заинтересован. — Сериозно? Държи се странно.

Огледах се, търсех някакъв знак, че нещо не е наред, и вниманието ми се насочи обратно към монетите. По тила ми премина лека тръпка. Не виждах никого. Не чувах нищо друго освен бриза, който шептеше в дърветата и далечния звук от бензинова прахосмукачка за листа. И тогава бавно започнах да се досещам за това, което не ми бе хрумнало в началото. Съобщението в туитър, което бях получила преди няколко седмици. Спомних си, че към него бяха прикачени бележка за мен и стихотворение.

Профилът беше на Медноглавата змия. Помнех само части от стихотворението. Нещо за светлината и палача, което ми се стори като бълнуване на объркан човек. Налудничавите съобщения и гласови пощи не бяха нещо необичайно. Електронната поща и телефонният номер на моя Криминологичен център са публична информация. Луси винаги проследява подателите и ми съобщава, ако има нещо притеснително. Смътно си спомнях как тя ми каза, че туитът е изпратен от бизнесцентър в хотел в Мористаун, Ню Джърси.

Трябваше да я попитам за това. Всъщност щях да го направя веднага. В кабината на вертолета й имаше безжичен интернет, а на каската й — блутуут връзка. А пък и сигурно вече беше кацнала. Извадих телефона от джоба на якето си. Но преди да успея да набера номера, някой ми се обади. Апаратът иззвъня като стар телефон. Детектив Пийт Марино, познах номера му на екранчето — не беше личният му, а служебният.

Ако звънеше, за да ме поздрави за рождения ден или да ми пожелае хубава ваканция, нямаше да го прави от полицейското си блекбъри. Беше много стриктен и никога не използваше оборудването, колите, електронната поща и каквато и да е друга форма на комуникация на полицията за нещо лично. Това беше една от много иронии и многото противоречия, свързани с него. Със сигурност не беше такъв, когато работеше при мен.