Патриция Корнуэлл - Тихият палач

Бях избягвала да мисля за обичайната опасна, трагична и болезнена реалност, а знаех, че също не бива.

„По дяволите.“

След това се опитах сама себе си да убедя, че няма нищо страшно. Някой си играе с монети. Това е всичко.

Къщата ни в Кеймбридж е от XIX век и се намира до северната граница на кампуса на Харвардския университет — зад ъгъла е Школата по теология, а срещу нас Академията по изкуствата и науките. Доста хора минават напряко през двора ни. Нямаме ограда, а зидът е по-скоро старинен декоративен елемент, отколкото преграда. Децата обичат да се катерят по него и да се крият отзад.

„Вероятно е било някое от тях с прекалено много свободно време, тъй като учебната година вече свърши.“

— Забеляза ли какво има на зида ни?

Тръгнах през огряната от слънце трева и стигнах до дъговидната каменна пейка, която обграждаше магнолията. Точно там бе седнал Бентън и четеше вестник, докато аз приготвях закуската.

— Какво да забележа? — попита той.

Сок се бе изтегнал в краката му и ме гледаше обвинително. Той знае много добре какво го очаква. В мига, в който извадих куфарите късно снощи и започнах да преглеждам екипировките за тенис и гмуркане, той влезе в емоционалната дупка, която сам си копае, само че този път по-дълбока. Каквото и да правя, не мога да го развеселя.

— Монети. — Подадох на Бентън еспресото, приготвено от прясно смлени зърна, силен подсладен стимулант, който ни прави и двамата плътски гладни.

Той го опита внимателно с върха на езика.

— Да си видял някой да ги оставя там? — попитах. — Например като разпалваше грила? Тогава монетите бяха ли там?

Бентън се взря по посока на лъскавите монети, наредени сякаш нарочно по ръба на зида.

— Не съм забелязал и не съм виждал никого. Със сигурност не са оставени там, докато съм бил навън — каза той. — Колко още им остава на въглищата? — Така питаше дали е свършил добра работа. Като всички и той обичаше похвалите.

— Идеални са. Благодаря. Да им дадем още петнайсетина минути — отговорих, а той се върна към статията за драматичното нарастване на измамите с кредитни карти, която четеше.

Косите слънчеви лъчи на късната утрин правеха косата му ярко сребриста. Сега бе малко по-дълга от обикновено, падаше ниско над челото му и се къдреше на тила.

Виждах леките бръчки по мъжествено красивото му лице, издълбани от усмивки, както и трапчинката на волевата му брадичка. Издължените му ръце бяха елегантни и красиви, ръце на музикант — винаги си го мислех, когато го видех да държи вестник, книга, писалка или пистолет. Долових тревистия му афтършейв, когато се наведох, за да видя какво чете.

— Не знам какво ще правят фирмите, ако стане по-лошо. — Отпих от еспресото и си спомних с неприятно чувство за моите скорошни срещи с киберкрадците. — Светът ще бъде доведен до банкрут от престъпници, които не можем да хванем, нито да видим.

— Не се изненадвам, че краденето на информация е вече толкова разпространено и трудно за откриване. — Страницата прошумоля силно, докато я отгръщаше. — Някой се добира до номера на картата ти и купува през PayPal, често в чужбина, и всичко е непроследимо. Да не говорим за вирусите, които събират данни.

— Не съм поръчвала нищо по eBay напоследък. Не пазарувам и от сайтове. — Напоследък често водехме този разговор.

— Знам колко е дразнещо. Но се случва и на други предпазливи хора.

— На теб не ти се е случило. — Прокарах пръсти през гъстата му мека коса, която бе посребряла още преди да го познавам, докато е бил много млад.

— Ти пазаруваш повече от мен — каза той.

— Едва ли. Ти и твоите изискани костюми, копринени вратовръзки и скъпи обувки. А виждаш аз какво обличам всеки ден. Спортни панталони. Гумени хирургически чехли. Ботуши. Освен когато ходя в съда.

— Представям си те облечена като за съда. С прилепнала пола на тънки райета с цепка отзад, нали?

— И прилични обувки с токчета.

— Думата „прилични“ не се връзва с това, което ти мисля. — Вдигна поглед към мен.

Обожавам дългия му мускулест врат. Прокарвам пръст по тила му от втория до седмия шиен прешлен, правя го нежно, като бавно натискам пръсти към продълговатия шиен мускул. Усещам го как се отпуска, долавям, че се размеква и се носи на вълната на физическото удоволствие. Казва, че съм неговият криптонит — ахилесовата му пета, и е така. Личи си и по гласа му.

— Какво имам предвид ли? — поглежда ме той. — Че е невъзможно да знаем за всички зловредни програми, които записват ударите по клавишите и предават информацията на хакерите. Може да станем жертва на вирус дори само като отворим заразен файл, прикачен към някой имейл. От това, което правиш, ми е все по-трудно да мисля.