Патриция Корнуэлл - Тихият палач

Седемте монети бяха с лика на Линкълн нагоре, всичките бяха сечени през 1981 година и това беше странно. Бяха на повече от трийсет години, но изглеждаха нови. Може би бяха фалшиви. Замислих се за годината. През нея бе родена Луси. А днес беше моят рожден ден.

Огледах стария тухлен зид, който беше петнайсет метра дълъг и метър и половина висок. Определях го поетично като бръчка на времето, портал, който ни свързваше с други измерения, проход между нас и тях, между нашия живот сега и миналото. Останките от зида се бяха превърнали в метафора на опитите ни да се барикадираме от всеки, който може да поиска да ни навреди. Това наистина беше невъзможно срещу врагове с достатъчно решителност. В дъното на съзнанието ми се надигна неуловимо чувство. Спомен. Добре погребан и безформен.

— Защо някой ще оставя седем монети с изображението на Линкълн нагоре, и то все от една и съща година? — попитах.

В обсега на охранителните ни камери не влизаха далечните краища на зида, които леко се извиваха и свършваха с варовикови колони, напълно превзети от бръшляна.

Къщата ни е била построена в началото на XIX век от богат трансценденталист. Целият имот е бил заобиколен от стена. От нея са останали само ронещият се тухлен зид, тясната алея и отдалеченият от къщата гараж, който някога е бил подслон за карета. Човекът, оставил монетите, най-вероятно не е бил заснет. Отново изпитах същото безпокойство, остатък от онова, което не можех да си спомня.

— Изглеждат лъснати — добавих. — Очевидно е така, освен ако не са фалшиви.

— Съседските деца са — каза Бентън.

Кехлибарените му очи ме погледнаха над страниците на „Бостън Глоуб“. На устните му играеше усмивка. Беше облечен с джинси, яке на „Ред Сокс“ и мокасини. Остави еспресото си и вестника, стана от пейката и дойде при мен. Прегърна ме през кръста изотзад, целуна ме по ухото и подпря брадичка на главата ми.

— Ако животът беше винаги така прекрасен — каза той, — може би щях да се пенсионирам, да пратя по дяволите игричките на стражари и апаши.

— Няма да го направиш. Защото не си играеш само на това. Скоро трябва да ядем. И се приготви да тръгваме към летището.

Той хвърли поглед към телефона и написа набързо отговор от една или две думи на някого.

— Всичко наред ли е? — обгърнах обвитите му около мен ръце. — На кого пишеш?

— Всичко е наред. Умирам от глад. Кажи какво ще ядем.

— Печени филета от риба меч, мариновани в лимонов сок, зехтин и риган. — Притиснах се в него и усетих топлината му заедно с хладината на въздуха и припичащото слънце. — Любимата ти панцанела. Градински домати, босилек, червен лук, краставици… — Чух шумоленето на листата и усетих лекия цитрусов аромат на цветовете на магнолията. — С отлежалия оцет, който толкова обичаш.

— Пълнокръвно и вкусно, също като теб. Устата ми се напълни със слюнка.

— Коктейли „Блъди Мери“. Репички, прясно изцеден лимонов сок и люти чушки, за да се настроим за Маями.

— А след това влизаме под душа. — Целуна ме този път по устните, не му пукаше дали ще ни видят.

— Вече го направихме.

— Имаме нужда да го направим пак. Чувствам се прекалено мръсен. Може би имам още един подарък за теб. Стига да си готова.

— Въпросът е дали ти си готов.

— Имаме цели два часа, преди да тръгнем към летището. — Целуна ме отново, по-дълго и по-дълбоко. Тогава дочух далечен, но много силен шум от хеликоптер. — Обичам те, Кей Скарпета. Все повече с всяка следваща минута, ден, година. Каква магия си ми направила?

— Храната. Добра готвачка съм.

— Щастлив е денят, в който си се родила.

— Не и ако питаш майка ми.

Изведнъж той се отдръпна почти недоловимо от мен, сякаш бе видял нещо. Присви очи срещу слънцето и се загледа по посока на Академията по изкуствата и науките на една пресечка северно от нас, отделена от имота ни с редица къщи и една улица.

— Какво? — Обърнах Се натам, накъдето гледаше той, а шумът от хеликоптера стана по-силен.

От задния ни двор виждахме нащърбения метален покрив със зелена медна патина, който се издигаше над гъсто залесения терен. Световните лидери на бизнеса, политиката и науката обикновено се събираха в академията, или Дома на ума, както я наричаха.

— Какво има? — Проследих вперения поглед на Бентън. Ревът на нисколетящия хеликоптер се приближаваше.

— Не знам — отвърна той. — Стори ми се, че видях нещо да проблясва там, като светкавица на фотоапарат, но не толкова ярко.

Огледах зеленото море от дървета и начупения зеленикав метален покрив. Не забелязах нищо необичайно. Не виждах никого.