Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Помълча малко, после се изправи:

— Сбогом, Данушка.

Даниела объркано гледаше високата му фигура, която си пробиваше път сред обзетите от възбуда деца. Дойде времето да се прибере у дома.

Часове по-късно си даде сметка, че е в кабинета си. Не знаеше как е дошла тук, не знаеше и защо… Това замаяно състояние й беше познато — преди години майка и беше претърпяла автомобилна катастрофа и се държеше именно така. Защо дойдох тук, вместо да се прибера у дома? После паметта й се върна.

Пристъпи към прозореца и отправи поглед в тъмната нощ. Небето беше обсипано с едри звезди и тя изведнъж изпита дълбоко задоволство от факта, че е тук и има възможност да им се възхищава. В центъра на града това беше невъзможно поради прекалено силното осветление. В представите й изплува площадът със златните куполи и високите крепостни стени, зад които се спотайваше властта. Една огромна власт, приклекнала като хищен звяр, готова да завладее света… Но Даниела вече притежаваше магическия камшик, с чиято помощ щеше да укроти този звяр…

Обърна се, набра един номер и каза няколко думи в слушалката. Беше сигурна, че знае в каква посока ще побегне Карелин. Крайната му цел е Хонконг, независимо от избора на маршрута. Вярваше, че хората й са достатъчно способни, за да го засекат.

— О, и още нещо, лейтенант — подхвърли в слушалката тя. — Предателят да бъде ликвидиран на място! Ликвидиран, ясно ли е?

В същия миг усети нещо, което й се стори невъзможно: загадъчно и едновременно с това приятно раздвижване в утробата си. От устата й се откъсна задавен вик, слушалката увисна на шнура си. Имаше чувството, че се е надвесила над ръба на света, а отвъд него зее безгранична пустош…

— Прав си — наруши мълчанието Симбал. — „Кам Сан“ е в основата на всичко.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го Джейк.

— Донован ме изпрати тук заради „Кам Сан“. Двама от агентите му успяха да проникнат в „Дикуи“. Малко преди да ги убият, съобщиха, че „Дикуи“ има подчертан интерес към проекта „Кам Сан“.

— Ясно — кимна Джейк. — А сега разбираме на какво се дължи личният интерес на Донован към този проект.

— Даниела Воркута?

— Да, отново Воркута.

Симбал се размърда на мястото си.

— Но какво по-точно са открили в „Кам Сан“?

Буйната зеленина наоколо беше подгизнала от влага.

Дъждът продължаваше да се сипе като плътна пелена, зад него тук-там прозираха отвесни скалисти склонове, върху които бяха накацали големи черни птици, вероятно гарвани.

Придружени от десетина бойци, те бяха изминали петнадесетте километра до сгушеното в планината селце, което играеше ролята на базов лагер на Симбал. Това означаваше още петстотин метра надморска височина. Въздухът беше наситен с озон и пареше в ноздрите им. Нетрениран човек несъмнено би усетил намаленото съдържание на кислород, което удряше директно в сърдечно-съдовата система.

— Според описанията на чичо Томи вече трябва да сме близко — отбеляза Джейк.

Бурята не беше отминала, а просто им предлагаше кратка пауза. Вятърът временно позатихна и Симбал се възползва от това, за да разположи постовете. Хората му бяха подредени на петдесетина метра един от друг.

— Вече сме на територията на генерал Куо — съобщи той, мъдро прекратил разговора за „Кам Сан“. Това показваше, че е усвоил добре едно от основните правила в платата Шан — тук думите остават на заден план, доверието се печели с действия. — Той е господар на доста обширна територия… Опасен тип.

— Значи трябва да му заседнем на гърлото — заключи Джейк. — Поне според информацията, която получих от чичо Томи…

Отвъд плътната зелена пелена се мярнаха очертанията на някаква сграда.

— Прилича ми на цех за преработка на опиум — промърмори Джейк и започна да души въздуха.

— Позна — кимна Симбал. — Може би най-големият в Златния триъгълник… Куо е фанатик по отношение на сигурността и предпочита цеховете да са в периметъра на базовия му лагер. Докато другите барони пренасят готовата за преработка суровина долу, далеч от базите си… — Потърси по-удобна позиция за наблюдение и замислено добави: — Нямаме достатъчно огнева мощ, за да се задържим… Надушат ли ни, хората на Куо ще ни смачкат!

— Хич не ми пука за генерал Куо — тръсна глава Джейк. — И затова не мисля да вземам някой от хората ти за охрана…

— Значи ще действаме сами? — погледна го Симбал.

Джейк се замисли. Всъщност, какво знам за този човек, запита се той, а в главата му изплуваха думите на Фо Саан: На бойното поле не трябва да се доверяваш на никого.