Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Съвсем не — отвърна тя и пое в ръце обемистия пакет. — Той сам ми ги даде.

— Трябва да му се е случило нещо много сериозно, за да постъпи така…

— Най-сетне повярва, че имам глава на раменете си…

— Даниела! — извика Карелин и тръгна подире й. — Той те мрази в червата!

Тя не каза нищо. Карелин я хвана за лакътя. Лицето й се озова на сантиметри от неговото, тълпата ги блъскаше от всички страни.

— Искам да зная!

— Защо? — изведнъж се ядоса тя. — Защо трябва да знаеш всичко? Нима споделяш всичко с мен?

— Разбира се, че споделям.

— Лъжец! — извика тя. — Мръсен лъжец, който очаква да му повярват!

— Не те разбирам…

Тя вдигна глава и бавно приближи лицето си към неговото.

— Аз зная, Михаил… Разбираш ли? Зная кой си ти!

— За какво говориш?

— Хайде, стига! — сопна се тя. — Да се махаме оттук! — изведнъж й се зави свят от огромния магазин и тълпите хора край щандовете.

Отведе го в близката градина, тъй като през този сезон в парка обикновено е претъпкано. Беше й дошло до гуша от тълпите.

Седнаха на дървена пейка. Наближаваше времето за вечеря, сиви врабци подскачаха в краката им с надеждата да намерят трохи, няколко техни събратя шумно се караха в клоните на брезата над главите им. На крачка от тях важно се клатушкаха гълъби, клюновете им почукваха на празни обороти по асфалтираната алея.

Паркът се огласяше от детски викове, Даниела неволно попипа твърдия си, леко издут корем. В „Детский мир“ за малко не се разплака. За пръв път в живота си обръщаше внимание на децата, които сочеха с пръст по щандовете и шумно изразяваха радостта си. В душата й се промъкна неясен копнеж.

Над главите им плуваха перести облаци, тишината се нарушаваше само от големите дизелови камиони, които с тътен се носеха по близкия булевард.

— И сега какво ще правиш? — попита, без да я гледа Карелин.

— Искам да разбереш нещо, Михаил — вдигна глава тя. — От този момент нататък Малюта не означава нищо, независимо от това, което върша или говоря…

— Трябва ли да се досетя какво значи това? — погледна я внимателно той.

— Мисля, че отдавна си се досетил — простичко отвърна тя.

— Как ме разкри?

— Получих сигнал от Митре.

Карелин вече знаеше, че това е кодовото име на сър Джон Блустоун.

— Някъде в Хонконг са те разконспирирали…

На алеята изскочи куче, следвано от малко момиченце с протегнати напред ръце. Бузките му бяха зачервени, очите светеха от радостна възбуда.

— Искам да зная дали ме обичаш — прошепна Карелин и завистливо огледа щастливото дете. Гърбът му беше прав и скован. „Ще минат много години, преди това момиченце да се превърне в жена и да си задава въпроса, който в момента си задавам аз“, кой знае защо си помисли той. — И изобщо, обичала ли си ме някога?

— Мисля, че и за двама ни ще е по-добре, ако не си задаваме този въпрос — отвърна Даниела.

— Не съм грешник, Данушка — погледна я в очите той. — За мен е ужасно важно да го разбереш…

— И Русия ли мразиш?

— Мразя това, което Русия върши със своите поданици. И с всички хора, до които се докосне… За Русия се съди по делата й. Все още сме предишните сталинисти, макар да вярваме в противното. Много ни бива да се самозаблуждаваме.

— Не повече от другите народи, Михаил.

— Тук грешиш. Нашата способност за…

— Не желая да обсъждам с теб морала на нашата нация — остро го прекъсна Даниела.

— Решението си взех свободно, без никакъв външен натиск — прошепна той и отмести очи от лицето й.

— Ще отговоря на въпроса, който ми постави преди малко — ледено процеди тя. — Чувствата ми към теб нямат нищо общо с това, в което си се превърнал!

Той се обърна и втренчи очи в малокалибрения пистолет със заглушител, който беше потънал в дебелия плат на палтото му. Беше между двамата, никой не би могъл да го види отстрани.

Даниела забеляза тъжното потрепване в зениците му.

— Така ли се освободи от другаря Малюта?

— Това е единственото разрешение, Михаил — прошепна Даниела, а в ъгълчето на очите й проблесна влага. — Между нас се трупат лъжи и нищо не може да промени този факт. Лъжите са част от професията ни. Знаехме това още от самото начало, нали? Сега вече е късно за промяна…

— Сигурна ли си?

— Сега притежавам цялата власт, Михаил… Всички онези ужасни тайни, които са направили Малюта силен и богат…

— Значи такава била работата — проточи той. — Взела си му не само снимките… Ти си от хората, които искат да притежават всичко. — Напразно търсеше следа от жизненост в хладните й очи. Уверил се, че няма да получи нищо, той с въздишка й предложи и остатъка от това, с което разполагаше: — Може и да знаеш кой съм, но не знаеш нищо за основната ми задача… — Очите му напуснаха мътно проблясващото дуло на пистолета и се спряха на лицето й. Силно и властно лице… Отново си спомни за митичната Цирцея, за убеждението си, че тази жена е точно копие на известната героиня от гръцката митология. Господи, с какво умение манипулира всеки и всичко, възхити се безгласно той. Поклати глава и устните му се раздвижиха: — Основната ми задача беше да те ликвидирам, Данушка… — Видя шока в очите й и побърза да разшири пробива: — Какво друго би могъл да иска Джейк Мейрък от мен?