Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Оттатък моста започваше тесен горски път. Добре отъпканата земя и сухите клонки отстрани свидетелстваха, че оттук редовно минават хора. Удвоил вниманието си, Джейк предпазливо продължи напред. Искаше да открие някакъв временен подслон, тъй като в това време беше невъзможно да се пътува.

След около половин километър се натъкнаха на малка бамбукова колиба. Две дървени стъпала водеха към нещо, което би могло да се нарече веранда само от човек с доста богато въображение. Джейк подозираше, че наоколо може би има и други колиби, но дъждът плющеше с такава сила, че видимостта им се смали до метър-два…

Хвана ръката на Блис и изкачи стъпалата. От тъмната вътрешност на хижата изскочи момче на около единадесет години с чисто, лишено от всякакви петна и лунички бирманско личице. Кожата му беше покрита с шоколадов загар, върху ръцете и раменете му имаше многобройни татуировки. Момчето се усмихна и ги заговори на диалект, от който не разбраха нито дума.

Джейк отвърна с няколко думи на мандаринско наречие и момчето им посочи вътрешността на хижата.

Въздухът тежеше от сладникавата миризма на опиум, в здрача се очерта фигурата на възрастен мъж. Седеше с кръстосани крака върху рогозка до стената, на главата му имаше тюрбан. Видя ги и им махна с ръка да влязат, между пръстите му димеше лула.

Предложи им опиум — жест на гостоприемство в тази част на света. Взе късче черна и лепкава смес, която размачка с палец и показалец и я превърна в топка. После я пусна в чашката на лулата си от слонова кост, разпали я и я подаде на Джейк. Последният я пое и огледа домакина си. Въпреки хладния въздух старецът беше гол, само с една превръзка над слабините. Тялото му беше изрисувано със същите татуировки, които бяха видели по раменете на момчето. Очевидно бяха наследствени.

Момчето не влезе в хижата и Джейк стана да надникне през отвора. Навън продължаваше да вали като из ведро, сиво-зелените струи пречеха на погледа.

Понечи да се върне обратно, когато периферното му зрение улови някакво движение. Напрегна поглед и видя как към хижата крачат десетина въоръжени мъже. В ръцете си стискаха автомати АК-47, съветско производство. Черните точки на дулата сочеха право в гърдите му.

Изправен на прага на колибата, той си даде сметка, че е напълно беззащитен. Застина на място, само очите му следяха войниците, които бързо заеха позиция около колибата. Иззад тях се появи висока фигура. Шибащите дъждовни струи му пречеха да види лицето, но човекът несъмнено беше бял. Едър мъжага с обветрени и груби черти. Лице на американец, а не на руснак…

— Я виж кой ни е дошъл на гости! — промърмори Тони Симбал и на лицето му се появи иронична усмивка. — Мейрък! — промълви той. — Та това Джейк Мейрък!

Симбал се беше облегнал на тънката бамбукова стена, зад която бушуваше бурята.

— Ти си човекът, който пипна шпионина Хенри Ундерман.

Джейк го наблюдаваше от мястото си край вратата. Блис седеше до стареца, който невъзмутимо продължаваше да пуши. Нито един от въоръжените мъже не влезе в колибата и това беше успокоително. Но момчето беше тук. Именно то беше алармирало Тони Симбал за появата им.

Над дъсчения под пълзяха тайни. Призрачнобели, сякаш оживял кошмар, безплътни като дима на опиума, който пълзеше от лулата на стареца.

— Роджър направи опит да те вербува отново, нали?

— Ако имаш предвид Роджър Донован, отговорът е да — отвърна Джейк.

— А защо отказа?

Ето го и подозрението, въздъхна Джейк.

— Защото приключих с тази страница от живота си.

— Но въпреки това си тук — изтъкна Симбал. — Двамата с теб изведнъж се оказваме на една и съща точка от глобуса. Това не може да бъде съвпадение.

— Откога работиш за Донован? — попита Джейк.

— От няколко месеца. Но се знаем отдавна. Учихме заедно в колежа и университета.

— Момчета на Станфорд, така ли?

— Така.

Няма да имам полза от него, рече си Джейк. Връзките от детинство понякога са по-здрави от кръвните.

— Ти също си работил за Донован, при това доста години…

— Работих с него — поправи го Джейк. — Началник ми беше Ундерман…

— Дълбоко законспирираният агент — кимна Симбал. — Кинжалът на Даниела Воркута.

Блис гледаше и слушаше с напрегнато внимание. Даваше си ясна сметка, че тук не става въпрос за двама самци, които делят територии. Диалогът тежеше от многозначителност и неизказани мисли, беше много различен от обикновен разговор. И двамата опитваха да получат отговор на определени въпроси, без да издават тайните си. Може би тя първа разбра, че на практика крият едно и също…