Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Ето, всичко е тук… Леко потрепващата й ръка внимателно повдигна найлоновото пликче. Да, пистолетът в него беше нейният… Вътрешността на найлона беше леко зацапана от оръжейното масло. Под пистолета имаше плик със снимки. От онази ужасна нощ, в която Даниела отчаяно плачеше на брега на Москва-река… Постави стоманената кутия на бюрото и запали негативите.

Прибра пистолета в чантичката си и се приготви да тръгва. Тогава погледът й попадна върху ръба на малък плик, стърчащ изпод дъното на вече празното чекмедже. Протегна ръка да го извади, но той не помръдна.

Очите й пробягаха по бюрото и се спряха на бронзовия нож за отваряне на писма. След няколко минути напрегната работа най-сетне успя да измъкне плика от неумело направеното скривалище.

Вътре имаше четири листа, гъсто изписани на машина. Приходи, разходи, проценти… Приличаха на счетоводен баланс, но цифрите бяха огромни.

Очите й се спряха на думичката „Дикуи“, изписана на мандаринско наречие, и тя изведнъж си даде сметка за огромната стойност на находката. Вълнението й нарастваше с всяко прочетено изречение. Главата й се изпразни от всякакви мечти за любов и семейна идилия — неща, в които все не можеше да повярва…

Отново стана предишната Даниела — дръзка, твърда като стомана, кипяща от решителност. В ръцете си държеше документ от огромно значение, държеше истинската, неограничената власт…

Сякаш провидението я беше довело тук, за да направи важното откритие. Сякаш провидението й поднасяше властта, към която се беше стремила през целия си съзнателен живот.

Така да бъде.

Тя знаеше какво трябва да стори.

Дишаше дълбоко, с пълни гърди. Сякаш искаше да попие властта, затворена между тези стени. Вероятно Бог й помогна. Сърцето й се превърна в буца лед. Изправена сред мрака на нощта, тя се стегна за това, което предстоеше.

И с изненада откри, че то съвсем не е толкова трудно.

Бурята ги следваше по петите. Високо горе, сред платата на Шан. Вражеската територия, червеният сектор, означаващ смъртна заплаха… Онова бойно поле от уроците на Фо Саан, от което път назад няма. Пред тях лежи победата. Или смъртта.

Много битки се печелят благодарение на решителността , казваше Фо Саан. А решителността се постига с воля. Изходът на битката понякога се решава не от избраната стратегия, а от издръжливостта. Издръжливостта също е проява на воля. Ако не изгубиш самообладание, ти ще издържиш докрай. Дори тогава, когато тялото ти е погубено…

Джейк и Блис следваха указанията на чичо Томи — стария майстор на гледжосани съдове. Пътят се оказа изключително труден, напредваха бавно. Ако не беше компасът, отдавна биха се изгубили. Освен това трябваше да се крият от въоръжените патрули на местните армии, на които се натъкваха все по-често и по-често. Те се състояха от по десетина човека, отрупани с гранати и автоматично оръжие, задачата им беше да конвоират дългите кервани от тежко натоварени мулета, които пренасяха готовата дрога към долината.

Трябваше да се пазят и от патрулите на бирманската и китайската армия, които имаха обратната задача — да попречат на керваните да стигнат до своето предназначение. Това не е планина, а бойна зона, скръцна със зъби Джейк.

Напуснаха малкото селце на разсъмване. До обед изминаха едва шест километра и вече бяха грохнали от умора. Спряха за почивка и хапнаха малко суха храна, която прокараха с ледена вода от близкото поточе. Втренчил поглед в бистрата вода, Джейк изпита нещо като завист към лекотата, с която струите се плъзгаха по огладените камъни.

Най-сетне доближавам върха на планината, татко… Надявам се, че ще зная какво да правя, когато се озова там.

Малко преди един прекратиха почивката си и продължиха нагоре. Следваха неотклонно указанията на чичо Томи, който сякаш нарочно беше подбрал най-непристъпната част на джунглата. Потънаха сред гъсталаците с чувството, че се придвижват по дъното на зелено море. Дори светлината беше зеленикава. Тежка, водниста, потискаща…

Високо над главите им пищяха птици, ехото се носеше надалеч. Във въздуха се блъскаха насекоми с най-различни форми и размери. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-малко ставаха и те… Чичо Томи ги предупреди да се пазят от змии и леопарди…

Един-два пъти зърнаха маймуни, но това беше за кратко. Очевидно тези зверчета предпочитаха топлия климат на долината и избягваха да се изкачват до височината на платото.

Дъждът плющеше като го ведро. Измокриха се до кости, Блис започна да трепери. Прекосиха тесен въжен мост, увиснал над главозамайваща пропаст. Далеч долу се гушеше зелена, окъпана от дъжда падина.