Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Малюта каза нещо, но тя не го разбра. Сякаш изведнъж изгуби способността да разбира майчиния си език. Имаше чувството, че е нищожна прашинка, зареяна в черната бездна на Космоса.

— Даниела?

— Да…

Полилеят блесна с хиляди ярки слънца. Вероятно е дошло времето на антракта.

— Концертът свърши.

— Да…

— Време е да тръгваме.

Време е да тръгваме. Гласът му отекна в съзнанието й глухо, сякаш от дълбока пещера. Мислеше за майка си, за остатъците от религиозни догми, сред които беше израснала. Й дума не можеше да става за посещение на църкви, но дълбоко в душата й плахо проблясваше желанието за молитва…

Време е да тръгваме. Тя стана, подчинявайки се на неизвестния глас, прозвучал в съзнанието й. Във фоайето със златисти стени зърна за миг лицето на красива, но затворена в себе си жена. В изражението на сивите й очи се долавяше нещо от това, което Даниела беше наблюдавала у затворниците на Лубянка. Особено на онези от тях, които след приключване на „интервюто“ бяха изпращани в подземията на трето ниво и завинаги оставаха там.

Стреснато установи, че гледа в огледало и красивата жена е самата тя. Поклати глава, облече палтото си и напусна театъра след Малюта.

Небето беше ясно, свеж ветрец отнасяше вонята на дизеловите изпарения. Малюта с удоволствие прие предложението й да се разходят край Москва-река.

Качиха се в колата и подкараха. Даниела спря на мястото на предишната им среща. Спомни си за историята с падането под леда и едва сега разбра истинския й смисъл — предупреждение. Оцелял след това тежко изпитание, Малюта беше готов да преживее и всичко останало.

Ръката на Бога. Тя го беше подкрепяла през целия му съзнателен живот. Аз съм сред богоизбраните, затова трябва да изпълняваш моите желания , каза й веднъж той. Даниела инстинктивно почувства, че това фанатично убеждение е тясно свързано с едно друго — вярата в безсмъртието на Ореанда, в ежедневното й присъствие край него…

Слязоха от колата и се спуснаха към брега. Този път Малюта не забрави да й подаде ръка. Пътечката беше стръмна и плъзгава, покрита с влажни камъчета.

— Даниела… — спря той и се обърна към нея.

Но тя връхлиташе върху него. Дръпна го рязко към себе си, добре премерен ритник в кокалчетата го накара да се стовари върху ръба на бетонното корито, покрито с мъх. Лакътят й потъна в слънчевия му сплит още преди тялото му да влезе в контакт с бетона.

Малюта нададе сподавен вик, краката му инстинктивно се свиха. Но Даниела не спря нито за миг. Стовари се върху него с цялата тежест на тялото си и го бутна във водата. Главата и раменете му потънаха, концентрични кръгове нарушиха спокойствието на мазно блестящата повърхност. Ръцете й се вкопчиха в гърлото му и го натиснаха надолу.

Оттатък реката се движеха безкрайни потоци от коли, до слуха й достигаше тежкия грохот на моторите и сподавените стонове на разгневени клаксони.

Той се бореше упорито и Даниела беше принудена да седне върху здравите му крака, които с лекота биха го изтеглили обратно на брега. Не можеше да си позволи това, не искаше дори да си помисли какво ще стане, ако Малюта успее да напълни дробовете си с кислород…

Ставаше все по-трудно да го удържи. Смени позата и заби колене в стомаха му. Представи си какво изпитва в безвъздушния мрак, виждаше как дробовете му отчаяно се борят за глътка въздух, а рефлексите карат устата му да се отваря… Единствено мозъкът се опитваше да открие рационално решение за измъкване от лапите на смъртта…

Но такова решение нямаше. Даниела направи всичко възможно, за да е така. След известно време тялото му се отпусна, а тя изведнъж усети, че цялата е плувнала в пот. Всичко пред очите й беше размазано, вероятно беше плакала…

Остави главата му под повърхността на водата, разкопча яката и потърси верижката със златното ключе. Дръпна рязко и то остана в ръката й.

После се зае с останалото. Тялото на Олег Малюта трябваше да изчезне завинаги. Изтика го навътре в ледената вода, която бързо се вдигна до бедрата й. Потръпна от студ.

Малюта потъна като камък. Бледото му лице проблесна под студените лъчи на луната, после изчезна. Най-сетне се беше завърнал при своята Ореанда, заедно с вината си…

Промъкна се безшумно в кабинета и веднага усети миризмата му. Зловещото присъствие на Малюта се усещаше навсякъде, като вонята на сажди в крематориум. Олег Малюта…

Насочи се към бюрото и седна. Извади златното ключе и отвори най-долното чекмедже. Капачето на стоманената кутия тихо изщрака.