Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

В очите му се появиха повече сълзи, отколкото малката бирманка би могла да избърше.

— Вече е на път!

В гласа на Чен Ю прозвуча тържество. Свали слушалките, изключи мощния предавател и вдигна глава: — Току-що разговарях с Као Белоокия. Ши Джейк е тръгнал насам, точно според твоите предвиждания!

Обезобразената фигура на Хуайшан Хан стърчеше гротескно от плетения стол, момичето беше на колене в краката му. Държаха се за ръце и сякаш спяха.

Каква е тази странна симбиоза между стареца и младата жена? Дали тя го обича или мрази? Дали се страхува от него? Вероятно от всичко по малко, въздъхна Чен Ю. Промиването на мозъка й е преминало успешно, тя вече е съвсем друг човек. Но знае ли някой на какво е способна в действителност?

В момента беше оръжието за отмъщение на Хуайшан Хан. Тя, дъщерята на Джейк Мейрък Ши…

А какво е моето оръжие, запита се Чен Ю. То едва ли има нещо общо с хората… То е Шан, могъщата международна организация за контрабанда на наркотици, градена в продължение на десетилетия. Могъща като планината… „Дикуи“… Чен Ю предпочиташе да сложи съдбата си в нейните ръце, вместо да разчита на манипулираната човешка психика.

Фактът, че уволнението му от „Сойър & синове“ преди години се беше превърнало в най-щастливото събитие на живота му, съвсем не намаляваше жаждата за мъст, кипяща в душата му. Беше успял да извлече полза от съкрушителния удар на съдбата и това го превръщаше в гений. Но съвсем не оправдаваше злото, което му бяха сторили…

Тцун-Трите клетви беше човекът, който му даде идеята. Преди да стане служител на „Сойър & синове“ Тцун беше един от най-опитните контрабандисти на суров опиум в района на Шанхай. Макар и в периферията на бизнеса, той беше успял да натрупа огромно състояние. А колко ли би спечелил, ако беше в центъра на търговията с опиум, запита се Чен Ю. Толкова, че светът щеше да бъде в краката му.

Така се роди идеята за създаването на „Дикуи“. Организацията беше изградена отлично, немалка заслуга за това имаше и Хуайшан Хан. Но Чен Ю не беше доволен. Искаше повече. Искаше целия свят!

И вече беше на път да го получи. С помощта на двама американци — Бенет и Кърън…

Разликата е смайваща, въздъхна в себе си Даниела. С детето на Карелин в утробата си тя виждаше света под различен ъгъл, нищо друго вече нямаше значение. Включително и заплахите на Олег Малюта. Колко сила дава едно още неродено човешко същество! Пистолетът с отпечатъците от пръстите й, внимателно запечатан в найлонов плик, сега й се струваше нещо толкова чуждо и далечно, колкото обратната страна на Слънцето.

Насочила мисли към бъдещето, тя вдигна слушалката и набра номера на Малюта. Предложи му след работа да идат на концерт, а после да вечерят някъде. Той с удоволствие прие.

Освободиха и двамата шофьори. Напоследък това се случваше често и момчетата бяха доволни. Едно от най-досадните неща във военната служба е да стоиш и да чакаш Бог знае докога…

В края на работния ден Даниела се спусна в гаража и се разписа за една от служебните волги, която беше поръчала още по обед. В джоба си имаше билети за концерта на „Квартет Бетовен“, доставени от съответния служител. Пет минути преди началото на концерта в музикалния център „Гнезин“ на улица „Воровски“ те вече бяха на местата си. Малюта с нищо не показа, че е изненадан от появата й зад волана на черната „Волга“. Може би просто беше доволен, че са заедно.

Не чу абсолютно нищо от музиката на Бетовен. Прасета да бяха поставили зад инструментите, пак нямаше да им обърне внимание. Гледаше високия орнаментиран таван и не мислеше за нищо. Имаше усещането, че душата й е отлетяла, а сърцето й е престанало да бие. Седеше неподвижно като сфинкс и гледаше някъде отстрани отломките на живота си.

Ярки прожектори осветяваха подиума с музикантите, отблясъците им играеха по високия таван. Тежкият кристален полилей в средата сякаш потрепваше в такт с музиката.

Даниела имаше чувството, че се носи през годините като робот, единствената оцеляла от ужасно корабокрушение. Доскоро скъпо на сърцето й, днес родното място наподобяваше майсторски декорирана сцена, на която тя играе странна и непонятна за никого роля. Напразно се питаше защо се е занимавала с всичко досега, как в името на Бога е могла да се чувства щастлива…

Равнодушно си призна, че никога не е имала представа от истинското щастие, не знае какво означава просто да живееш — като всеки друг… Беше се борила да оцелее, ден подир ден водеше безкрайната битка за надмощие над себеподобните си. Каква агония, Господи! Какво омерзение, особено на фона на обичта й към Михаил Карелин.