Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Приличаш на момче, което е изгубило любимото си мече — усмихна се тя и го прегърна.

— Но се чувствам като човек, на когото изведнъж са отнели зрението.

Тя замълча, пръстите й се сплетоха с неговите. Вдигнали поглед към небето, те мълчаливо гледаха как косматите облаци над главите им се сгъстяват и бавно запълват жълтеникавото небе. Някъде над планините отекна тътен на далечна гръмотевица.

— Изпитвал ли си страх от него, Джейк?

— От кого?

— От „ба-мак“.

— От мощта му?

— Не, по-скоро от прозрението, което носи, от връзката с някакъв друг свят…

— Усещал съм единствено силата му.

Може би точно в това се крие разликата между нас, рече си Блис, после внимателно подхвърли:

— Сигурно по тази причина се измъчваш от липсата му…

— Какво искаш да кажеш? — обърна се той.

— Струва ми се, че „ба-мак“ е нещо много повече от проява на сила.

Джейк освободи ръцете си и ги изпъна пред нея:

— Виж как треперят… Бях силен единствено благодарение на „ба-мак“. С негова помощ избирах стратегията си, инстинктивно усещах опасността и вземах съответните мерки.

— А сега?

— Сега нямам нищо — въздъхна Джейк и прокара пръсти през гъстата си коса. — Нищо не стои между мен и смъртта…

Блис беше доволна, че не му разказа подробностите около смъртта на баща му. Вярата й в Ши Зи-лин беше силна и непоклатима, тя беше убедена в безграничните му възможности. Това я накара да изпита чувството, че старецът знае всичко, че отдавна е усетил загубата на „ба-мак“ в душата на сина си и чрез сливането на своето „ки“ с нейното ще направи необходимото, за да помогне на Джейк.

Сега, усетила агонията в душата му, тя ясно видя какво трябва да направи Джейк. Същевременно си даде сметка, че не би могла да му помогне открито. Той беше като дете, което не се разделя със своята играчка, дори когато тя вече се е превърнала в парцал…

Детето вярва, че плюшеното мече го пази от злото, особено когато е извън дома, сред враждебния и непознат свят. После мечето изчезва и детето може да разчита само на собствените си сили…

Такъв е проблемът му в момента. Може би ще се окаже, че Фо Саан не му е направил добра услуга, въвеждайки го в тайнството на „ба-мак“, човек има нужда от пълно разбиране на това могъщо разклонение на „ки“, за да може не само да ползва предимствата на присъствието му, но и да знае как да реагира при липсата му.

— Нима очакваш да ти повярват другите, след като сам не си вярваш? — попита тя. — Ти си Джуан и си наясно с огромната отговорност, легнала върху плещите ти.

На няколко метра от тях се появи момиченце с ангелско личице. То също беше намазано с жълтата боя „танака“ като своите родители, дългата му коса беше стегната на тила с яркочервена шнола във формата на звезда.

— Мисля, че не ме разбираш и грешката за това е изцяло моя, Блис — бавно отвърна Джейк. — Имам чувството, че съм изгубил не само „ба-мак“, но и нещо повече… Част от същността си…

— Но нали „ба-мак“ също беше част от твоята същност?

Пъхнало пръст в устата си, момиченцето любопитно ги зяпаше.

— В душата ми има празнота — прошепна Джейк. — Много по-голяма от „ба-мак“…

В един момент осъзна, че момиченцето гледа не тях, а нещо зад рамото на Блис.

— Какво е то?

— Ако знаех какво е, щях да зная всичко — поклати глава той. Момиченцето се разплака и той неволно се запита какво го е уплашило. Отстъпи крачка назад, по личицето му се изписа желанието да побегне. Но нещо го привличаше, нещо му пречеше да се върне при родителите си.

Нещо хипнотизиращо…

— Не мърдай, Блис! — напрегнато прошепна Джейк и видя как тялото й се стяга от напрежение.

— Какво има?

— Прави каквото ти казвам, окей? — прошепна едва чуто той.

Виждаше лицето й само с периферното си зрение.

— Джейк, какво има?

— Не мърдай! — изсъска той. Ръката му неволно се стегна да предотврати инстинктивното извиване на главата й.

— Ще правиш ли каквото ти кажа?

— Да — прошепна тя и в очите й се мерна страх.

— Добре. Сега слушай внимателно. След секунда ще направя нещо, но искам ти да останеш тук, на място. Разбираш ли? Оставаш на място, без да мърдаш. Ясно?

— Да, но…

— Няма време! Тръгвам!

Тялото му прелетя над главата й, кракът му светкавично се насочи надолу. Токът на ботуша му се стовари върху змията, която се беше свила върху напуканата земя на сантиметри от тялото на Блис.

Точно тя беше уплашила момиченцето, което ги зяпаше. Нищо друго не би накарало едно дете от скитащите в околните планини полудиви племена да се разплаче от страх.