Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Накара я да се отпусне на колене пред него, в гърлото й заклокочи заплашително ръмжене. Усети опасността, която се излъчваше от нея — силна, непосредствена, блестяща като острието на нож, опрян в гърлото му. Конвулсивно преглътна, главата му се наведе и бавно докосна нейната.

В жилите му нахлу свежа, опияняваща сила. Беше сигурен, че ако в този момент тя вдигне ръце и му извие врата, няма да направи абсолютно нищо, за да се защити…

Не, тя няма да го стори. Внучката на врага му е на негова страна, готова да убива по негова заповед. И първата й жертва ще бъде Джейк Мейрък…

Хуайшан Хан притисна устни до гладкото й чело с почти религиозен екстаз. В продължение на един дълъг, опияняващ миг ужасът от бездънния кладенец напусна душата му.

Ослепителни фойерверки разкъсваха мастиленото небе.

— Правени са от истински майстор — отбеляза Тренъди.

Намираха се в малко кафене на открито, разположено нависоко, доста встрани от тържествената заря. В ушите им кънтяха пропукванията на разноцветните заряди.

— Дойдат ли момчетата, аз тръгвам — обади се Симбал.

Тренъди винаги беше в състояние да долови скритата заплаха в тона на събеседниците си. Продължаваше да се поти, въздухът беше все така нагорещен и неподвижен. Отвратителен климат, просто не можеше да разбере как е възможно на някого да му е приятно тук.

— Не съм изминал хиляди километри, за да ти предам информацията относно Питър Кърън — промърмори той. — Спокойно бих могъл да го сторя и без да излизам от кабинета си — по телекса или чрез Моника…

Наблизо се издигаше голяма статуя на Буда. Така беше навсякъде из Бирма. Този тук седеше с ръце в скута. Лявата му длан беше извърната нагоре, а дясната почиваше на коляното.

— Всъщност се радвам, че си ядосан, Тони — продължи Тренъди. — Това доказва, че си във форма. — Вдигна изпотената чаша пред себе си и отпи глътка бира. — Не ми се иска да мисля, че съм те преценил погрешно… Особено сега, на този късен етап.

Тренъди изглеждаше абсолютно самоуверен и това пробуди любопитството на Симбал. Намираше се на чужда територия, никога не беше си падал по далечните пътешествия. Имаше слаб стомах и противната способност да привлича всички локални паразити. Поне така се говореше из АН, докато Симбал все още работеше там…

— Искам да те питам нещо, Макс — промърмори той. — Знаеше ли, че Кърън е жив?

— Откъде бих могъл да знам? — сви рамене Тренъди.

— Погледни този Буда — въздъхна Симбал. — Възрастта му е не по-малко от триста-четиристотин години. В основата му са вградени диаманти. В много от тукашните храмове златното покритие на статуите е износено от стотици хиляди ръце, докосвали го за късмет… Но бирманците търпеливо го възстановяват… — Наля бира в чашата си и продължи: — Този тук е Бхумиспара, седи и очаква помощта на Васумдархи — богинята на Земята…

— За пръв път чувам, че Буда се нуждае от помощ — скептично отвърна Тренъди.

— Според легендата Мара — богът на унищожението, изпратил срещу Буда своята армия от демони — продължи Симбал. — Те били разбити и тогава Мара прибягнал до друга тактика — изпратил да го омайват своите три дъщери: Желанието, Удоволствието и Страстта…

Буда докоснал земята, призовавайки Васумдархи за свидетел на безкрайната му мъдрост. Васумдархи го чула и се спуснала на земята. Станало ужасно земетресение, всичко било разрушено. Мара се уплашил, взел дъщерите си и изчезнал завинаги…

Тренъди довърши бирата си и побутна празната чаша към средата на масата.

— В тази светлина ли ме виждаш, Тони? — попита той. — Като Мара, бога на унищожението?

Симбал не отвърна нищо. Добре помнеше предупреждението на Роджър Донован относно Макс.

— Днес аз съм вестоносец, но новините ми не са добри… Ще пожелаеш ли да ги чуеш?

— Да.

Тренъди се приведе напред. По лицето му пробягваха розовозлатистите отражения на зарята, плъзгаха се встрани и изчезваха като прекалено разводнен акварел.

— Трябва да слушаш много внимателно, Тони. До самия край, горчив като отрова… Дори да чуеш неща, които няма да понесеш. Бил съм твой командир при редица опасни операции и винаги съм те измъквал невредим… Така постъпвам с всички свои служители. Защото просто държа на кожата им…

— Но не и на главите им — язвително подхвърли Симбал. Вътре в себе си обаче призна, че Тренъди е прав. При него хората винаги са били на първо място, независимо от важността на операцията. За това свое поведение е получавал горчиви и гневни упреци от висшестоящите, дори са го наказвали. Но нищо не можеше да го промени. Неговите подчинени продължаваха да се радват на спокойствие и закрила. Това беше доста необичайно поведение. Купища ръководители от ранга на Тренъди бяха готови да си прегризат гърлото, но да изпълнят поставената задача, никой от тях не мислеше за сигурността на оперативните си агенти. — Освен това забравяш, че вече работя за Роджър Донован…