Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Последната нощ в лагера. Бяха решили да се откажат. Студът ги пронизваше до болка, желанието им за лов отдавна беше изчезнало. Клекнали край буйния огън, те говореха единствено за завръщането си в цивилизацията, при истинската топлина и храна…

Хуайшан Хан се събуди в мрака на нощта. Луната се беше скрила зад хълмовете, вятърът виеше в стените на палатката и ги засипваше с дребни късчета лед.

До слуха му долетя тихо пропукване, главата му рязко се завъртя. С ужас видя могъщите лапи на тигъра само на половин метър от себе си. Затаи дъх, стомашните му мускули се свиха в болезнен спазъм. Краката му бяха мокри. Това означаваше само едно — че се е напикал от страх…

Мускулите по могъщата шия на звяра се стегнаха, главата рязко отскочи. Напълно безпомощен, Хуайшан Хан гледаше като парализиран. До слуха му долетя остро пропукване, сякаш гръмотевица се беше стоварила върху високо дърво. После бледото лице на ловеца се отърколи в краката му…

Хуайшан Хан неволно потръпна и величествената глава се извърна към него. В гърлото на тигъра нещо заклокочи, очите му се забиха в очите на Хуайшан Хан. В продължение на един безкрайно дълъг миг звяр и човек останаха напълно неподвижни. После ръмженето се усили, тънките черни устни се дръпнаха назад и разкриха страховитите окървавени зъби.

Огромните огледални очи, абсолютно кръгли и жълти, изпускаха своя собствена светлина — призрачна, смразяваща, нереална… Хуайшан Хан забрави за цивилизацията, за мъртвия ловец, за скованата в лед планина. Остана сам със звяра…

Инстинктивно усети, че в рамките на следващите пет-шест секунди ще се реши съдбата му. Ще живее или ще умре. При това, без да има думата по въпроса. Не можеше дори да помръдне, тъй като тигърът без съмнение щеше да го нападне.

Следователно всичко зависеше от звяра. Или от Буда, който присъства в душата на всички живи същества. Джос…

Хуайшан Хан изпусна тиха въздишка на примирение, погледна в лицето на смъртта и установи, че това лице му е познато.

Изобщо не се изненада, когато звярът му обърна гръб и си тръгна. Призрачната светлина угасна, необикновеният свят, разкрит от жълтите очи, примигна и се стопи, дивата необуздана енергия изчезна… След миг ужасната машина за унищожение потъна в нощта…

След инцидента Хуайшан Хан изгуби съня си и дълго, с часове наред гледаше тавана, опитвайки се да дешифрира посланието на Буда, прочетено в ужасните жълти очи. В крайна сметка реши, че то се съдържа в нещо много просто: тигърът никога не убива безогледно, а по-скоро набелязва жертвата си и я ликвидира хладнокръвно и без капчица милост.

Сега, наместил деформираното си тяло в един от плетените столове на генерал Као, той гледаше в пламтящите очи на Ки-лин и знаеше, че отново се е срещнал с ужасната машина за унищожение от своята младост…

Подчинявайки се на непонятен порив, той взе ръката й и я обърна с дланта нагоре. Беше крехка, бледа и красива, с изящно издължени пръсти. Но именно тази ръка беше убила полковник Ху и той добре знаеше това. Спомни си хипнотичната красота на звяра, който някога беше пощадил живота му в затънтената тайга. Спомни си болезненото, почти непреодолимо желание да протегне ръка и да погали красивите кадифени очи, да се притисне в топлия бял кожух. Нима и тази жена, внучка на врага му, притежава същото омайно привличане?

Това беше лудост, не можеше да вярва в съществуването на подобна сила. Но лудостта беше постоянна спътница на Хуайшан Хан, частица от непрогледния мрак на кладенеца. Тя се загнезди в душата му и остана там, дълго след като генерал Куо го беше изтеглил от студените дълбини на ужаса…

Хуайшан Хан затвори очи и тежко въздъхна. Ох, този кладенец! Светът на прокълнатите! Генерал Куо го измъкна оттам, но той чувстваше, че част от него остана завинаги в непрогледния мрак. Сърцето му бе пронизано от ледените стрели на безкрайността. Сега, заковал поглед в тези котешки очи на педя от лицето си, той изведнъж разбра, че душата му е умряла там, в онзи бездънен кладенец. Въпреки спасението на тялото му, осъществено с помощта на генерал Куо…

Едновременно с това се чувстваше по-жив от всякога, сякаш пламтящите очи на жената вдъхваха божествени сили в изнемощялото му тяло… Машината за унищожение го привличаше с магнетична сила, главата му се свеждаше все по-ниско и по-ниско към лицето на момичето. Страните й пламтяха, сякаш затоплени от лъчите на невидимо слънце; кожата й притежаваше онази кадифена мекота, която в сънищата му се свързваше единствено с козината на белия сибирски звяр…